Артър Хейли - Колела

Публична тайна е, че проектите за нови модели коли се охраняват пo-cтрого дори от ядрените тайни на правителството и стратегическите обекти с национално значение.

Дори конструкторите на самата компания не можеха да се движат безпрепятствено из Центъра. По-младшите имаха достъп само до едно-две ателиета и това правило важеше в продължение на доста години. Суровите предохранителни мерки бяха напълно оправдани, тъй като се случваше някои проектанти да не издържат пред съблазнителните предложения на конкуренцията и да й разкрият тайните на позволените за тях ателиета. А всяко ателие имаше своя собствена тайна, ето защо колкото по-малко хора влизаха в него, толкова по-малка беше вероятността тези тайни да станат чуждо достояние. Общо взето, всеки конструктор знаеше само това, което по необходимост трябваше да знае за работата по новите модели. Тук с пълна сила важеше принципът при опазване на военната тайна — всеки да знае само толкова, колкото е необходимо за пряката му работа. Едва след доста солиден трудов стаж в компанията и след желязно финансово обвързване — покупка на акции и изгодни условия за пенсиониране — мерките за сигурност постепенно се либерализираха и накрая конструкторът получаваше специална значка, която му даваше достъп до повечето от строго охраняваните помещения. Обикновено той се гордееше с нея и я носеше като медал за бойни заслуги. Но имаше случаи, при които дори и тази солидна система се пропукваше и някой измежду най-талантливите конструктори внезапно преминаваше на страната на конкуренцията, явно предложила му такива финансови условия, на които никой не би могъл да устои. С неговото бягство компанията автоматически губеше години на упорит изследователски труд. Някога най-известните автомобилни конструктори са работили едновременно за всички големи компании, макар че още тогава „Форд“ и „Дженеръл Мотърс“ стриктно спазвали неписаното правило никога да не правят съблазнителни предложения на своите най-добри стилисти и дизайнери. За „Крайслър“ обаче това правило никога не е важало.

Единици бяха онези, които имаха неограничен достъп до всички помещения на Центъра. Обикновено това бяха директори на конструкторски бюра и ръководители на творчески колективи. Брет Делъсантоу беше един от тях. Тази сутрин той бавно вървеше през приятното вътрешно дворче, оградено отвсякъде със стъклени стени. Отиваше към Ателие X — помещението, което в момента беше толкова важно за корпорацията, колкото е Сикстинската капела за храма „Свети Петър“.

Пазачът го видя, че се приближава, остави вестника си и стана на крака.

— Добро утро, мистър Делъсантоу — поздрави го той, след което плъзна поглед по облеклото му и тихо подсвирна: — Май трябваше да си взема слънчевите очила!

Брет се засмя. Към винаги впечатляващата си фигура с дълга, но внимателно подстригана коса, големи бакенбарди и прецизно оформена вандайковска брадичка. Днес беше добавил розова риза и бледоморава връзка, на която хармонираха панталонът и обувките, а на раменете си беше наметнал бяло сако от кашмир.

— Не ме ли одобряваш? — попита той.

Пазачът се замисли. Беше поне два пъти по-възрастен от Брет, сержант от запаса с прошарени коси.

— Бих казал, че по мое време нещата бяха по-различни, сър…

— Между теб и мен, Ал, има една-единствена разлика — отново се усмихна Брет. — А тя е, че аз самичък си кроя униформата. — После кимна към вратата на ателието и попита: — Как е днес?

— Всички са вътре, мистър Делъсантоу. Нямам представа какво правят, защото ми казаха да стоя с гръб към вратата и да гледам само напред!

— Но ти знаеш много добре, че вътре е и новият орион, нали? Няма начин да не си го виждал!

— Виждал съм го, сър. Когато го местеха в изложбената зала да го показват на големите шефове.

— И как го намираш?

— Ще ви кажа, сър — усмихна се на свой ред пазачът. — Според мен той твърде много прилича на вас!

Май сравнението на Ал е съвсем точно, помисли си Брет, докато вратата на ателието щракна зад него.

Беше посветил една доста значителна част от своя живот и творчески сили на новия орион. Понякога в моменти на самодоволство си поставяше въпроса дали пък не е прекалено отдаден на своята работа. Поне сто пъти беше минавал през тази врата, зад която работеше до пълно изтощение. Имаше моменти, когато нещата не вървяха, имаше и други — на луд възторг от постигнатото. Но през цялото време орионът вървеше напред, оставяше зад себе си тежкия и изпълнен с най-разнообразни препятствия път, който изминаваше всяка ембрионална идея, преди да се превърне в напълно завършен автомобил.