Артър Хейли - Колела

— На мен ми е страшно интересно! — възкликна момичето със сияещите очи, отговаряйки на неговия въпрос. — Имам чувството, че съм свидетел на истинското творчество. Е, малко страшничко е, разбира се… Трябва да се състезаваш с толкова много отлично подготвени специалисти! Обаче успееш ли тук, значи наистина представляваш нещо!

Това момиче вече има необходимата психологическа нагласа, помисли си Брет. Сега й трябват само талант и малко усилия, за да преодолее инстинктивното недоверие на хората от този бранш към жените, които искат да бъдат нещо повече от секретарки.

— А ти? — обърна се той към младежа.

Замисленият студент нерешително поклати глава и се намръщи.

— Не зная — бавно промълви той. — Наистина, тук всичко е с големи мащаби, много хора си вадят хляба с цената на усилен труд… Без съмнение е и много интересно. — Той кимна с глава по посока на момичето. — Но аз продължавам да се питам едно: струва ли си всичко това? Може да съм луд, за да си задавам подобен въпрос сега — когато почти съм завършил. Но в качеството си на творец не мога да не си го задам… Струва ли си? Това ли е онази работа, на която съм готов да отдам всичките си сили, целия си живот?

— За да работиш тук, трябва да си влюбен в колите — каза Брет. — Трябва да ги обичаш така, сякаш те са най-важното нещо на този свят. Трябва да дишаш с тях, да ядеш с тях, да спиш с тях, да си спомняш за тях дори когато се любиш… Нощем, когато те мъчи безсънието, пак да мислиш за тях… за онези, които създаваш в момента, за онези, които би искал да създадеш… Това е нещо като религия… — Помълча, после рязко добави: — Не изпитваш ли такива чувства, значи не си за тук!

— Обичам колите — отвърна младежът. — Винаги съм ги обичал, и то точно по начина, за който говорехте. Но напоследък… — Замълча, сякаш се засрами от еретичните си мисли.

Брет също не каза нищо повече. Подобни мнения винаги са строго индивидуални и всеки решава сам за себе си. Никой не може да ти помогне, защото в крайна сметка всичко зависи от собствените ти идеи, от собствените ти ценности, а нерядко и от собственото ти съзнание. Освен това имаше и нещо друго, което Брет съвсем не възнамеряваше да споделя с тези двамата — напоследък и той самият беше обхванат от подобни съмнения.

В кабинета на началник-ателието за боядисване и вътрешно оформление висеше един скелет, който използуваха за анатомически проучвания при проектирането на седалките. Висеше на монтирана в черепа желязна верига малко над нивото на пода. Брет Делъсантоу се здрависа с него.

— Добро утро, Ралф.

Дейв Хибърстайн се изправи иззад бюрото си и кимна към главната зала:

— Да минем оттатък.

После потупа любовно скелета.

— Това е най-добрият ми служител! Никога не критикува и изобщо не се интересува от увеличение на заплатата!

Центърът по боядисването на колите представляваше широко куполообразно помещение с остъклени стени. Сводът в средата на прозрачния таван му придаваше вид на катедрала, а малките кабинки за анализ на цветовете и тъканите приличаха на миниатюрни параклиси. Подът беше застлан с дебел килим, който поглъщаше всеки звук. В помещението имаше няколко електронноизчислителни машини с големи екрани за изследване на пробите, имаше и цветова картотека, в която основните цветове на спектъра се съхраняваха хиляди цветови съчетания.

Хибърстайн спря пред един от екраните.

— Искам да видиш, това тук.

Под стъклото бяха подредени половин дузина мостри на платове за тапицерия. Към всяка от тях беше закачено етикетче с името на производителя и номера на поръчката. Други мостри бяха разпръснати по масата. Макар и в различни окраски, всички бяха обозначени с името „метален маган“ 10 10 Специално обработен плътен плат, дамаска. — Б.пр. . Дейв Хибърстайн вдигна една и попита:

— Спомняш ли си ги?

— Разбира се — кимна Брет. — Харесват ми.

— На мен също, фактически аз настоях да ги внедрим. — Хибърстайн разтърка мострата между пръстите си. Платът беше мек и приятен на пипане, с втъкани в него красиви сребърни нишки. — Пресукана вълнена прежда с металическа нишка.

И двамата знаеха, че тази тъкан беше предложена като допълнителен лукс за тапицирането на най-скъпите тазгодишни модели. Купувачите я приеха много добре, поради което компанията възнамеряваше да поръча големи количества в най-различни разцветки за новия орион.

— Смущава ли те нещо? — попита Брет.

— Смущават ме писмата — отвърна Хибърстайн. — Писмата на наши клиенти, които започнаха да пристигат преди около две седмици. — Той избра един клюн от връзката си и отвори чекмеджето на масата. Оттам извади папка с фотокопията на около две дузини писма и му я подаде. — Запознай се.