Брайън Хейг - Преследваният

Време беше шоуто да започне.

Те проследиха незабелязано семейство Коневич след слизането им от самолета, докато крачеха безгрижно през терминала. Алекс бе провесил небрежно през рамо двете кожени чанти с ръчния им багаж. Чантите изглеждаха леки и полупразни, като за кратко и приятно делово пътуване с най-много една нощувка.

Сметки без кръчмаря, Алекс!

От друга страна, това, че съпрузите пътуваха само с ръчен багаж, значително опростяваше нещата за преследвачите. Дадените им указания бяха кратки и ясни: никакви излишни усложнения, нищо, което да накара местните власти да заподозрат каквото и да било. Унгарската полиция и без това не се отличаваше с особена бдителност и ефикасност, така че беше малко вероятно да се намеси в работата им. И все пак непотърсени куфари, и то с етикети с името и адреса на собственика, можеха да предизвикат нежелани усложнения.

На паспортния контрол семейство Коневич се усмихнаха приятелски на униформения служител и показаха руските си паспорти — дотук всичко беше наред. След това минаха през плъзгащите се стъклени врати и закрачиха през просторното фоайе.

Минаваше обед. В терминала нямаше много хора, което улесняваше задачата по проследяването, но пък правеше невъзможно за преследвачите да се смесят с тълпата.

Дотук всичко в инструкциите беше пределно ясно: не се отделяйте и за миг от семейство Коневич, не ги изпускайте от очи, докато прихващащият екип не ги поеме нататък. Това беше рутинна задача, която и двамата бяха изпълнявали стотици, може би хиляди пъти, при това винаги успешно. С възрастта може би бяха загубили донякъде бързина, но при конкретните обстоятелства това също работеше в тяхна полза — едва ли някой щеше да заподозре двама тътрузещи се старци.

Служителят на паспортния контрол хвърли бегъл поглед на паспортите им и отегчено махна с ръка да продължават. Каква ли заплаха могат да представляват тези сбръчкани човешки развалини за Унгарската република? — сигурно си бе помислил той. Ах, ако знаеше само! Двамата имаха общо трийсет потвърдени убийства, а твърдяха, че са извършили още шест, макар че в конкретните случаи труповете бяха изпепелени от пожар, хвърлени в дълбоки пропасти или удавени в реки и отнесени от течението.

Семейство Коневич крачеха забързано през фоайето, право към пиацата за таксита. Преследвачите ги следваха на почетно разстояние, накуцвайки и скърцайки от старост.

На пиацата пред Алекс и Елена вече имаше трима чакащи — някаква възрастна дама с птичи черти на лицето, която се бореше с огромните си пътни чанти, и още двама души, мъж и жена, които старците веднага познаха — Владимир и Катя.

Владимир, шефът на прихващащия екип, беше човек, когото всички дълбоко ненавиждаха и от когото всички се бояха. От друга страна, Катя — като тях самите — бе жестока, хладнокръвна и ефикасна убийца, напълно лишена от емоции. Списъкът на жертвите й беше дълъг и впечатляващ, но тя винаги убиваше по необходимост и никога за удоволствие. Докато Владимир беше садист — извратен тип, който бе готов да върши тази работа и безплатно, ако ли не и сам да плаща за удоволствието. Дори и най-закоравелият професионален убиец изпитваше капка жалост към жертвата; не и Владимир обаче.

Двойката преследвачи от самолета изостанаха назад, забравиха за семейство Коневич и вложиха цялото си внимание в разпознаване на частните бодигардове. По време на полета се бяха постарали да запомнят колкото се може повече от лицата на пътниците в салона. Сега двамата се разделиха, застанаха на двайсетина метра един от друг, като си даваха вид, че оправят багажа си, и внимателно се заоглеждаха наоколо за познати лица.

Телефонът иззвъня в 14:37 ч. и секретарката веднага прехвърли разговора.

Сергей Голицин погледна часовника си — тъкмо навреме. Вдигна слушалката и излая:

— Е?

— Добра новина, пристигнаха — каза гласът. — Всичко е под контрол.

— Значи са в ръцете ви.

— Още не. На пиацата за таксита са, на около метър от Владимир и Катя. Всичко върви по план, нещата се подреждат чудесно. Ще ви позвъня пак след няколко минути, когато свършим работата.

— Гледай да не оплескате нещо — изпръхтя презрително Голицин.

— Спокойно. Нищо няма да оплескаме.

Дълга пауза. После Голицин, който едва сдържаше вълнението си, попита:

— Имаме ли аудио връзка?

— Разбира се. Микрофоните са последна дума на техниката. Ще получавате по линията кристален звук, можете да си го прослушате от високоговорителя на телефона. Преди час изпробвах връзката със секретарката ви. Всичко е наред. — Нова пауза, после гласът добави: — Владимир лично ще се заеме със задачата. Ще бъде доста шумно.