Брайън Хейг - Преследваният

Със същата скорост, с която Алекс правеше милиони, той ги инвестираше във все нови и нови проекти, в поредната закупена компания, в поредната перспективна идея. Сякаш всичко, до което се докоснеше, му носеше печалба. По оценка на охранителната фирма неговият невероятен успех се дължеше изцяло на блестящия му ум и на безпогрешните му инстинкти. Всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в злато.

Ако Алекс бъдеше неутрализиран, „Коневич и сие“ със сигурност щеше да рухне. Може би не веднага, може би щеше да продължи да крета още няколко години, но когато мозъкът е мъртъв, тялото постепенно атрофира. В един момент парчетата на империята му щяха да се разпродават на безценица. Алекс беше машина за печатане на пари и съдружниците му положително знаеха това.

На следващо място като заплаха се нареждаха евентуалните му политически врагове, а след тях — нещо обичайно за всеки богаташ — роднини, лакоми за наследство и/или застраховка.

Почти всички руски милионери се изкушаваха малко или много от политиката, но техният клиент беше затънал до шия в политически интриги. Според досието му Коневич беше особено близък с Елцин, очевидно бе подкрепил неговото издигане за президент, а и сега продължаваше да налива тонове пари в ненаситната му политическа машина, както и в касите на няколко реформистки политически партии, гравитиращи около него.

Останките от стария комунистически режим бяха озлобени, изпълнени с мъст, а не бяха и никак малко. Коневич бе играл умно и бе съумял да остане в сянка — една анонимна печатница за пари, скрита удобно зад царския трон, която особено държеше на своята анонимност. Намираха се обаче и такива, които знаеха за съществуването му. А сред тях, както можеше да се предполага, имаше не един или двама хора с власт, които не биха пропуснали удобен случай за уреждане на стари сметки. Политическото отмъщение беше риск, който в никакъв случай не биваше да се пренебрегва.

Алекс имаше застраховка „Живот“ за десет милиона долара при „Каръдърс и Смит“ — солидна, финансово благонадеждна застрахователна компания, която беше не по-малко заинтересована от „Малкъм Стрийт Асошиътс“ клиентът им да е в цветущо здраве и тихомълком бе информирала охранителната фирма, че единствен бенефициент по застрахователната полица е съпругата му. Алекс нямаше братя и сестри, а малкото му братовчеди бяха далечни, отчуждени, вярващи комунисти, които не поддържаха никакви отношения с него. Майка му бе починала отдавна. Баща му, бивш университетски преподавател без сериозни материални потребности и желания, прекарваше пенсионерските си години в четене на доскоро забранени книги.

С огромните си финансови възможности Алекс бе подредил баща си в приятна дача в курортен градец на брега на Черно море, като бе внесъл на негова сметка достатъчно пари, за да не се лишава от нищо, докато е жив. Срещу щедър подкуп фирмата бе узнала от местната болница, че старецът има нелечим рак на панкреаса, който в скоро време ще го довърши. Лекарите го тъпчеха с най-добрите лекарства, доставяни специално за него от Съединените щати, но досега малцина бяха излекуваните от този вид рак, а и времето не работеше в негова полза. За какво можеше един стар и болен човек да харчи милиони? Нямаше да си ги отнесе в гроба.

Като добър син Алекс посещаваше баща си на всеки няколко месеца. Двамата прекарваха часове в гаража на вилата, човъркайки стари брички и пиейки вносна бира. Странна близост предвид огромните различия между баща и син. Но бяха близки, в това нямаше никакво съмнение.

В крайна сметка всичко се свеждаше до една главна и непосредствена заплаха — съпругата Елена.

Фирмата дискретно, но внимателно бе наблюдавала брака им — здрав, щастлив, изпълнен с любов, или поне така изглеждаше отстрани. Нямаше никакви индикации за семейни изневери, дори за еднократни запитания. Нито от негова страна, нито от нейна. Двамата се бяха запознали преди година и половина. От оскъдната информация, с която фирмата разполагаше, можеше да се заключи, че още първата им среща бе завършила в леглото. Елена беше професионална танцьорка, стажувала към балета на Болшой, но въпреки невероятния си талант и безупречна техника с нейния нисък ръст — малко над метър и петдесет — тя не притежаваше дългите крайници и източения торс, каквито се харесваха на публиката. Вместо това й бяха предложили щатна длъжност на педагог — да обучава някакви тромави жирафи, които нямаха и частица от таланта, грацията и сценичното й поведение. Тя учтиво бе отказала, изоставяйки балета за сметка на второ висше образование по икономика в Московския държавен университет, което бе завършила сред петимата най-силни студенти на випуска. Умно момиче.