Брайън Хейг - Преследваният

Той се наведе напред на седалката си и за пореден път отметна наум сбръчканата дърта вещица, която отново се бе надигнала от мястото си и се клатушкаше по пътеката към тоалетните. Професията го бе научила да не пропуска нищо — дори това, което му се струваше тривиално или безобидно. Момчетата от участъка го бяха нарекли „Царя на наблюдението“ и с право — Бърни бе вкарал в пандиза повече бандити от всеки друг благодарение на умението си да забелязва коли и пешеходци, които преминаваха съмнително често през едно и също място, защото понякога това се оказваха дребни гангстери или обирачи на банки, които разузнаваха обекта преди поредния удар. Това на професионален език се наричаше „откриване на поведенчески закономерности“. Бърни беше спец по поведенческите закономерности, можеше да напише книга по въпроса.

По негови изчисления това бе петото й отиване до тоалетната. Жената беше стара наистина и може би имаше болни бъбреци или пък докторът й беше препоръчал да се раздвижва по време на полет; или пък просто й писваше да седи на едно място, но във всеки случай пет ходения до тоалетната бяха твърде много.

Докато го подготвяха за тази задача, експертите на фирмата му бяха показали дебела папка, в която се описваха надълго и широко всички реални и предполагаеми заплахи за клиента. Фирмата беше стара, богата и уважавана и можеше да си позволи такова равнище на акуратност.

Всички потенциални клиенти задължително се подлагаха на щателна проверка; за разлика от останалите фирми обаче неговата извършваше въпросната проверка преди подписване на договора. Разбира се, проверяваше се основно дали и доколко клиентът е платежоспособен; не всеки можеше да си позволи впечатляващите тарифи на „Малкъм Стрийт Асошиътс“. Предмет на проучване бяха и естеството на бизнеса му, видовете заплахи, на които беше изложен, по-известните му врагове, специалните обстоятелства около него, както и такива фактори, които го правеха особено уязвим.

В крайна сметка и британският снобизъм си казваше думата. Кандидати със съмнителна репутация биваха отхвърляни най-категорично, колкото и да се молеха, каквито и пари да предлагаха.

В жестоко конкурентен бизнес като този добрата репутация беше над всичко. А добрата репутация на една охранителна фирма се определяше от отговорите на два съвсем прости въпроса: Колко живи клиенти имате? А колко мъртви?

Досега фирмата си бе спестила немалко удари, като учтиво, но твърдо отказваше услугите си на клиенти, чиито шансове за оцеляване се оценяваха като незадоволителни; в близо една трета от случаите клиентът действително загиваше в рамките на година след отказа — само по себе си забележително съвпадение. Неголяма група оценители от престижни застрахователни компании бяха привлечени със солидни суми, за да правят тази деликатна прогноза. Изработили си бяха дори компютърен модел — лабиринт от сложни алгоритми, който поглъщаше огромни масиви информация и ги преработваше в объркващи за непосветения таблици с проценти и диаграми.

Всяка година губеха не повече от един-двама клиенти — отличен показател за този бранш, който фирмата не пропускаше възможност шумно да рекламира.

При този конкретен клиент най-отгоре в списъка на заплахите бяха обичайните заподозрени: мафиоти, наемни убийци, както и всевъзможни самосиндикални гангстери, които си изкарваха прехраната с дребен рекет или се наемаха като подизпълнители за трети лица. Тези последните бяха достатъчно ефективни и често смъртоносни, но пък действаха грубо, с дразнеща бруталност, бяха максимално недискретни и със смешната си пристрастеност към черни джинси и черни кожени якета се набиваха на очи. Бърни вече на два пъти бе огледал внимателно целия салон на самолета. Сред пътниците нямаше нито един екземпляр от последната категория.

По-нататък се нареждаха конкурентните фирми, които само щяха да спечелят от елиминирането на неумолим съперник като Алекс Коневич; следвани от инвеститори, озлобени към него по най-различни причини. Целият бизнес на Алекс беше частен. Имаше двама съдружници с ограничена отговорност и толкова. Той притежаваше осемдесет процента от акциите, а останалите бяха разделени поравно между двамата — едно решение, от което, доколкото охранителната фирма можеше да прецени, и двамата съдружници бяха доволни. И защо да не бъдат? За кратко време Алекс ги бе направил мултимилионери.

По груби оценки състоянието му в пари и ценни книжа възлизаше на около триста и петдесет милиона долара — една по всяка вероятност занижена цифра, която обаче нарастваше непрекъснато въпреки щедростта му към всякакви политически и благотворителни каузи. Беше пуснал дълбоко пипала в четири огромни промишлени отрасъла, а планираше в недалечно бъдеще да превземе още два-три, в резултат от което личното му богатство се увеличаваше с всеки изминал ден и час. От строителната компания, с която бе започнал навремето, се бе родила фирма за арбитражна търговия — отначало за строителни материали, впоследствие за всякакви други стоки; от нея бе произлязла процъфтяваща банка, а оттам — значителна по мащабите си инвестиционна фирма. Алекс притежаваше дялове в няколко петролни компании, във фирма за внос на леки коли, в империя за недвижими имоти; негови бяха две вестникарски групи с национално разпространение, няколко ресторантски вериги, както и неизброими по-дребни предприятия, които се очакваше да се разраснат неимоверно много с прехода на Русия към пазарна икономика.