Брайън Хейг - Преследваният

Елцин също се засмя хрипливо. Какви ги приказваше? С огромното си богатство Алекс бе в състояние да си купи половината руска армия, може би дори цялата.

— Сериозно говоря, Алекс. Моите икономически съветници до един са някакви вбесяващи идиоти. Да не говорим пък за онези харвардски професори, дето ми висят на главата и ме поучават как да строя капиталистическия рай. Те са още по-големи идиоти и досадници.

— Добре де, смени ги.

— Ти май не ме слушаш какво ти говоря. Точно това се опитвам да направя.

Но Алекс го слушаше, при това много внимателно. Само преди седмица двамата с Елена бяха присъствали на поредната скучна официална вечеря в чест на някакъв гостуващ велможа от държава, на която всичките жители явно бяха ниски, трътлести, с прогнили зъби, вонящ дъх и отвратителни обноски. След обичайните отегчителни речи за вечна дружба и тъй нататък и след като криво-ляво се справиха с блудкавата храна, гостите се изнизаха към балната зала, където Елцин незабавно покани Елена на танц.

Борис си падаше женкар, а Елена дори по анцуг би накарала всеки мъж да си изкълчи врата от заглеждане. Но в червената си дълга рокля със златно бие тя просто остави без дъх мъжката част от поканените. Разбира се, след годините в балетното училище тя беше и превъзходна танцьорка, която знаеше как да накара партньора си да се почувства по-умел и грациозен, отколкото всъщност беше. Улисани в разговор, смеещи се взаимно на шегите си, Елена и Елцин се понесоха по дансинга. Всички очи бяха приковани в тях — сякаш оживели Фред и Джинджър, перфектната танцова двойка. След първия танц последва втори, после трети…

Изведнъж Алекс се досети, че това, което чуваше в слушалката, бе ехото от този трети танц. Очевидно Елена бе успяла да прошепне в ухото на Борис все по-голямата си тревога за безопасността на своя съпруг. Ако собствената й половинка отказваше да се вслуша в нейните предупреждения, тя можеше през главата му да отнесе въпроса до най-високото място. Алекс й беше благодарен за усилието и я обожаваше за показаната съпружеска загриженост, но нямаше абсолютно никакво намерение да се съобрази с желанията й.

Щеше да постави още няколко поста около къщата и с това се надяваше нещата да утихнат.

— А, и още нещо — добави Елцин, сякаш в последния миг се бе сетил за някаква незначителна подробност, с която да допълни офертата си. — Става дума за къщата на Горбачов. Официалната резиденция на генералния секретар. Изритах го от там още на следващия ден, след като взех властта. Не му оставих време дори да си прибере дрехите от гардеробите. Ха-ха-ха! Наредих да му ги изпратят впоследствие с любезна бележка от мен: „За мен държавата, за теб парцалите“.

Алекс си глътна езика. Правилно ли бе чул? Да! Домът на Горбачов! Разбира се, и неговата собствена къща беше внушителна, натъпкана с всички възможни удобства, може би дори по-голяма от дачата на генералния секретар — в края на краищата с пари вече можеше да се купи всичко… или почти всичко. Във всеки случай не и това, което му предлагаше Елцин — най-известния, обвеян в легенди дом в Русия.

Самата мисъл, че можеше да живее в такава къща — колко спални бе споменал Елцин? Сякаш това имаше значение! — самата мисъл, че двамата с Елена можеха да се потопят във ваната на генералния секретар, да се любят в спалнята му, да се разхождат, хванати за ръка, из имението, в което плахо бяха пристъпвали световни лидери, го изпълни с неописуем възторг. В дом като този и пускането на водата в тоалетната беше вълнуващо приключение.

Да не говорим, че това по никакъв начин нямаше да навреди на бизнеса му. Алекс живо си представяше смаяните физиономии на западните инвеститори, когато ги поканеше на делова вечеря в къщата на Горбачов. Гледайте да не чукнете някоя чинийка на генералния секретар, щеше да ги предупреждава той, загледан в лицата им.

И какво от това, че дачата беше на 45 минути от офиса му? Големият „Мерцедес 600“ си имаше отзад напълно обзаведен офис: разгъващо се махагоново бюро, сателитен телефон — всичко необходимо, за да не отиват тези 45 минути на вятъра. Можеше да се окаже и по-добре, помисли си той: 45 минути спокойствие във всяка посока, през които да събере мислите си на път за работа или да се разтовари от напрежението на деня, докато се прибираше към къщи.

На всичко отгоре къщата се намираше извън града, сред природата. На Елена това щеше да й хареса. Пък и там най-сетне щяха да бъдат в безопасност.