Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Междувременно той се опита, без да обръща внимание на болката, със зъби да прекъса въжето. С бясно напрежение след ужасно дълго време успя само да си втълпи, че е поразхлабено. Задъхан стоеше в мрака на своя затвор, подпухналите ръце и китки го боляха много. Когато отново по-спокойно си пое дъх, Голдмунд се запромъква край стената все по-нататък, като изследваше крачка по крачка влажната стена на мазето дали няма изпъкнали ръбове. Тогава се сети за стъпалата, по които се бе препъвал към тази клетка. Потърси и ги намери. Коленичи и се опита да протърка въжето на един от кантовете на каменното стъпало. Беше трудно, вместо въжето все улучваше кокалчетата на собствената си ръка, от допира до камъка го болеше като от обгаряне на огън, усещаше, че тече кръв. Но не се отказа. Когато вече между вратата и прага се появи съвсем тънка ивица сива утринна светлина, той постигна желаното. Въжето беше претъркано, можеше да го развърже, ръцете му бяха свободни! Но после едва-едва успя да раздвижи пръстите си, ръцете му бяха подпухнали, изтръпнали и конвулсивно вдървени, го боляха чак до раменете. Трябваше да се упражнява, насила да ги раздвижва, за да бъдат отново оросени от кръв. Защото сега вече имаше план, който му изглеждаше добър.

Ако съвсем не му се удадеше да постигне това, духовникът да му помогне, тогава, в случай че той остане и за съвсем малко време сам с него, ще го убие. Ще го извърши с едно от столчетата. Да го задуши — не би могъл, защото в ръцете и раменете му нямаше достатъчно сила. Но може да го удари, бързо да смъкне духовническите му дрехи и преоблечен в тях, да се измъкне. И докато другите намерят убития, той ще трябва да е излязъл от замъка, а после да бяга, да бяга! Мари би го пуснала в дома си и скрила. Трябваше да опита. Това беше възможно.

Никога в живота си Голдмунд не бе наблюдавал развиделяването така, не бе го чакал и не бе копнял, но и не бе се страхувал както в този час. Изтръпнал от напрежение и решителност, той дебнеше с очите на ловец как жалката бледа ивица под вратата постепенно, постепенно става по-светла. Върна се към масата и се опита така да седи с ръце, отпуснати между коленете, че да не се забележи веднага липсата на въжетата. Откакто бе освободил ръцете си, вече не вярваше в смъртта. Беше решен да се измъкне, ако ще при това целият свят да рухне на парчета! Беше решен да живее, на всяка цена. Ноздрите му потръпваха от жажда за свобода и живот. И кой знае, може би отвън ще му се притекат на помощ? Агнес беше жена, властта й не стигаше далеч, но навярно не и нейният кураж; бе възможно и да го пожертва. Тя обаче го обичаше и може би ще успее да направи нещо. Може би вън ще се промъкне камериерката Берта, а нямаше ли и един коняр, на когото Агнес мислеше, че може да се уповава? И ако никой не се появеше и отникъде не му дадяха някакъв знак, тогава той щеше да осъществи своя план. Ако не му се удадеше, щеше да убие пазачите със стол — двама, трима или колкото дойдат. Предимство бе, че неговите очи бяха свикнали с тъмнината в помещението, и сега в здрача той по усет откриваше всички форми и размери, докато другите е влизането си отначало щяха да са съвсем слепи.

Трескав, Голдмунд седеше край масата и премисляше какво точно трябва да каже на изповедника, за да го спечели за свой помощник, тъй като с това трябваше да започне. Едновременно наблюдаваше жадно постепенното засилване на светлината в процепа. Сега най-искрено желаеше мига, от който допреди часове толкова се страхуваше; вече едва можеше да го дочака, ужасното напрежение не се издържа дълго. Пък и силите на Голдмунд, вниманието, решителността и будността му постепенно отново намаляваха. Скоро трябваше да влезе пазачът с духовника, докато напрегнатата готовност, решителната воля за спасение още цъфтеше.

Най-после светът отвън се събуди, най-после врагът се приближаваше. По настилката на двора кънтяха стъпки, ключът бе пъхнат в ключалката и превъртян, след дългата мъртва тишина всеки от тези звуци ехтеше високо като гръм.

Ето че тежката врата се открехна бавно, пантите проскърцаха. Влезе един духовник без придружител, без пазач. Влизаше сам, като носеше свещник с две свещи. И сега всичко беше по-различно, отколкото затворникът бе мислил.

И колко странно и вълнуващо! Пристъпилият духовник, чиито невидими ръце отново затвориха вратата, носеше одеждите на монасите от манастира „Мариаброн“, добре познатото, родното облекло, каквото някога бяха носили абат Даниел, отец Анселм и отец Мартин.