Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Всичко това протече в няколко мига. Вратата откъм стаята на Агнес вече се отваряше. Появи се графът със свещник в лявата и изтеглен меч в дясната. В същия миг Голдмунд забързано насъбра от висящите наоколо дрехи, рокли и палта и ги метна на ръката си. Трябваше да го вземат за крадец, може би това ще бъде и изход. Графът вече го бе видял и бавно се приближаваше.

— Кой е там? Какво правиш тук? Отговаряй или ще те промуша!

— Извинявайте — шепнеше Голдмунд, — аз съм беден човек, а вие сте толкова богат! Ще върна всичко, господарю, което съм взел. Ето вижте.

И той сложи дрехите на пода.

— Така, значи ти си крал! Не е много умно от твоя страна за едно старо палто да рискуваш живота си. Тукашен гражданин ли си?

— Не, господине, аз съм бездомник. Беден човек, и вие ще имате милост…

— Престани! Искам да зная най-после дали в края на краищата си толкова дързък, че да досаждаш на уважаемата дама? Но ти бездруго ще бъдеш обесен, няма нужда да проучваме това. Кражбата е достатъчна.

Той заблъска силно по заключената врата и извика:

— Там ли сте? Отваряйте!

Вратата беше отворена и трима слуги стояха с измъкнати шпаги.

— Завържете го добре — извика графът с глас, който скърцаше от презрение и високомерие. Той е скитник, крал е тука. Затворете го, а утре рано сутринта окачете мошеника на бесилката!

Без Голдмунд да оказва съпротива, ръцете му бяха вързани. Така го поведоха през дългия коридор по стълбището надолу, през вътрешния двор, напред един слуга носеше ветроупорен фенер. Спряха пред сводеста, обкована с желязо врата на мазе. Почнаха да се уговарят и да ругаят. Нямаха ключ за вратата. Един от слугите взе фенера, а другият се върна назад да търси ключа; тримата въоръжени и завързаният стояха и чакаха пред вратата. Този със светилника любопитно освети отблизо лицето на пленения. В същия момент минаха двама от духовниците, които бяха толкова много и гостуваха в замъка. Идваха откъм параклиса на замъка и се спряха пред групата, двамата гледаха внимателно нощната сцена — как тримата въоръжени и завързаният мъж стоят тук и чакат. Голдмунд не забеляза нито духовниците, нито виждаше своите пазители. Не можеше да види нищо, тъй като слабата треперлива светлина, държана много близо до лицето му, го заслепяваше. Отвъд светлината в здрач, пълен с ужас, той виждаше още нещо, нещо безформено, голямо, призрачно: бездната, края, смъртта! С неподвижни очи стоеше там, оглушал и ослепял. Един от духовниците настойчиво си шепнеше нещо с охраната. Когато чу, че човекът ще умре и че е крадец, попита дали е имал изповедник. Не, казаха му, бил заловен на местопрестъплението.

— Тогава ще стана аз — заяви духовникът. — Утре преди утринната литургия ще дойда при него със светото причастие и ще изслушам изповедта му. Вие ми обещавате, че няма да го изведете преди това. А аз още днес ще говоря с господин графа. Мъжът може да е крадец, но въпреки това той има право като всеки християнин на изповед и причастие.

Стражите не се осмелиха да възразят. Те познаваха духовника, спадаше към господата от пратеничеството, много пъти го бяха виждали да се храни на трапезата на графа. Пък и защо ли да не се позволи на бедния скитник да се изповяда?

Духовниците си тръгнаха. Голдмунд стоеше и гледаше втренчено. Най-после се върна прислужникът с ключа и отвори. Въведоха пленника в един свод на мазето. Той се спъваше и олюляваше по няколкото стъпала надолу. Това беше преддверие към избата с вината. Те приближиха едно столче до масата и му наредиха да седне.

— Утре на разсъмване ще дойде един поп. Тогава ще можеш да се изповядаш — каза му единият от охраната.

После те си тръгнаха и грижливо заключиха тежката врата.

— Остави ми светлината, приятелю — помоли Голдмунд.

— Не, братче, с това можеш да направиш беля.

И така ще минеш. Бъди скромен и се примири с участта си. Пък и бездруго колко дълго гори една такава свещ! Ще изтрае най-много час. Лека нощ.

Сега Голдмунд беше вече сам в тъмнината, седна на столчето и положи глава върху масата. Беше неудобно да седи така и пристегнатите китки на ръцете го боляха, но тия усещания едва по-късно стигнаха до неговото съзнание. Отначало той само седеше, сложил глава на масата, като върху дръвник за посичане, изпитваше някакъв подтик и с тяло и сетива да приеме това, което бе възложено на сърцето му: да се примири с неотменимото, да се примири с това, че трябва да умре.

Цяла вечност седя така превит, нажален и отдаден на тези мисли, опита се да поеме върху себе си предначертаното, да го поеме с дъха си, да го разбере и да бъде изпълнен от него. Сега беше вечер, настъпваше нощта, а краят на тази нощ щеше да бъде и неговият край. Трябваше да се опита да проумее това. Утре вече нямаше да бъде жив. Ще виси, ще бъде просто вещ, по която птиците ще кацат и ще я кълват, ще стане това, което е бил майстор Никлаус, което беше Лене в изгорялата къщурка и каквото бяха всички ония, които той бе виждал в опустошените от смъртта къщи и да лежат в препълнените с трупове коли. Не беше лесно да осъзнае това и цял да се проникне от него. Беше направо невъзможно да го разбере. Имаше толкова много неща, от които още не се бе отделил, с които още не се бе сбогувал. Часовете на тази нощ му бяха дадени, за да го стори.