Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Трябваше да си вземе сбогом е красивата Агнес, никога вече нямаше да види нейната едра фигура, светлата слънчева коса, хладните й сини очи, никога нямаше да види как високомерието в тези очи отслабва и почва да трепери, никога нямаше да усети приятния златист мъх на нейната уханна кожа. Бъдете щастливи, сини очи, бъдете щастливи, влажни, тръпнещи устни! Бе се надявал още дълго да може да ги целува. А дори и днес горе на хълма в късното есенно слънце той бе мислил за тях, бе им принадлежал и копнял по тях. Но в нощта трябваше да се сбогува и с хълмовете, със слънцето, със синьото небе, по което плуват бели облаци, да се сбогува с дърветата и горите, със странстването, с часовете на деня и времената на годината. Сега може би Мари още седеше будна. Бедната куцичка Мари, с добрите обичащи очи, седеше и чакаше или се унасяше в сън и се събуждаше отново в своята кухня, а Голдмунд все не се прибираше вкъщи.

Ах, а и хартията, и моливът за рисуване, и надеждата за всички фигури, които искаше да направи, всичко изчезваше, всичко си отиваше. И надеждата за нова среща с Нарцис и с милия апостол Йоан трябваше да погуби.

Следваше да си вземе сбогом и от своите собствени ръце, от собствените си очи, от глад и жажда, от храна и питие, от любовта, от свиренето на лютня, от сън и събуждане, от всичко. Утре една птица ще литне във висините, а Голдмунд вече няма да я види, някакво момиче ще пее на прозореца, а той няма да чуе песента му, реката ще си тече и тъмните неми риби ще плуват, вятърът ще мете сухата шума по земята, слънцето ще грее, звезди ще светят в небето, млади хора ще отиват на танцовата площадка, върху далечните планини ще падне първият сняг. И всичко ще продължава, всички дървета ще хвърлят сянката си наоколо, всички хора ще гледат радостно или тъжно с живите си очи, кучетата ще лаят, кравите ще мучат в оборите по селата, и всичко без него, нищо вече няма да му принадлежи, той ще бъде откъснат от всичко. Голдмунд усети утринния аромат на безлесната равнина, усети вкуса на сладкото младо вино и на пресните твърди лешници; един спомен, едно припламнало отражение на целия пъстър свят прониза притесненото му сърце, като потъваше и си вземаше сбогом. Всичко това блестеше както целият красив, объркан живот, то още веднъж премина светкавично през всичките му сетива и той се сви от разкъсващата го болка и усети сълза подир сълза да се стичат от очите му. Хълцайки, се поддаде на вълната — сълзите му течаха неспирно и самият рухващ, се отдаде на безкрайната болка. „Жалко за долините и за гористите планини, за потоците в зелените елшови храсти, за момичетата, за лунните вечери по мостовете, за теб, красив лъчезарен картинен свят, как ще изоставя всичко това?“ Разплакан, Голдмунд лежеше на масата — едно неутешимо дете. И от болката в сърцето му се изтръгна въздишка и умолителен, жален зов: „О, майко, майко!“

И след като изрече вълшебната дума, от глъбината на спомена му откликна един образ, образът на майката. Това не беше майчинската фигура от неговите мисли и мечти като художник, а образът на собствената му майка, красив и жив, както не бе го виждал никога след годините в манастира. Към нея той отправи своята жалба и изплака непоносимата си мъка, че ще трябва да умре, на нея предостави всичко, върна гората, слънцето, очите, ръцете, върна цялата си същност, целия си живот в майчините ръце.

И както бе облян в сълзи, Голдмунд заспа; майчински го обгърнаха умората и сънят. Спа навярно час или два и болката се бе отдалечила.

Събудил се отново, почувства силни болки. Овързаните му с въжета китки мъчително горяха, разкъсващи болки преминаваха по гърба и тила му. Той се изправи с мъка, оборави се и отново съзна положението си. Наоколо му бе съвършена чернота, не знаеше колко дълго е спал, не знаеше колко часа му остават да живее. Може би още в следващия момент те ще дойдат да го вземат за смъртта. Тогава си спомни, че му бе обещан изповедник. Не вярваше, че неговото причастие може да му бъде от особена полза. Не знаеше дали и най-съвършеното опрощение на греховете би го завело на небето. Не знаеше дали има небе и Бог-Отец, дали има съд и вечност. Отдавна беше загубил всякаква увереност в тези неща.

Но все едно дали можеше да има вечност, или не, той не жадуваше за нея. Не искаше нищо освен този несигурен преходен живот, това дишане и чувството, че си е у дома в собствената си кожа, не искаше нищо, освен да живее. Гневно се изправи, закрачи, олюлявайки се в тъмнината, чак до стената, облегна се изправен на нея и взе да размишлява. Въпреки всичко трябва да има някакво спасение! Може би духовникът ще бъде спасението. Може би, убеден в неговата невинност, той ще ходатайства, ще каже една дума за него или ще му помогне за измъкване или бягство! Голдмунд все повече трескаво се задълбочаваше в тези мисли, отново и отново. Ако и от това не излезеше нищо, то тогава пак нямаше да се предаде, играта може би още нямаше да е загубена. И така първо щеше да се опита да спечели духовника на своя страна, с най-голямо старание да го омагьоса, да го трогне, да го убеди, да го поласкае. Духовникът беше единствената добра карта в неговата игра, всички други възможности бяха мечти. И все пак на света съществуваха случайности, стечение на обстоятелствата; палачът можеше да получи пристъп на колики, бесилката да се счупи, можеше да се появи някоя неочаквана възможност за бягство. Във всички случаи Голдмунд щеше да се съпротивлява срещу смъртта; напразно се опитваше да възприеме, да се примири с тази съдба, не му се бе удало. Ще се въоръжи за защита, ще се бори до крайност, ще подложи крак на стражата, ще блъсне палача, до последния миг и с всяка капка кръв ще защитава своя живот. Ех, ако можеше да убеди духовника да му отвърже ръцете! Тогава би спечелил безкрайно много.