Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Той приседна на едно от тези възвишения, беше сухо и сред шумолящата есенна трева Голдмунд обгледа цялата ширнала се долина и отвъд реката, хълмовете и планините, верига зад верига чак дотам, където планина и небе се срещаха в синкаво преливащи тонове и вече не можеха да бъдат различени. По цялата тази просторна широка земя и още много по-далеч, догдето очите стигаха, бяха оставили следи краката му. Обходил бе всички тези местности, които сега бяха далнина и спомен, а някога близки и настояще. Стотици пъти бе спал в тези гори, бе ял ягоди, бе гладувал и мръзнал, бе бродил по планински била и безлесни равнини, тъжен и радостен, бодър или уморен. Някъде в далечината, отвъд обозримото, лежаха овъглените кости на добрата Лене, там някъде може би още странстваше неговият другар Роберт, ако чумата не го е покосила; там някъде отвъд лежеше и мъртвият Виктор и също някъде, далечен и омагьосан, се намираше манастирът на неговите млади години, издигаше се и замъкът на рицаря с красивите дъщери, живееше бедна и гонена клетата Ребека или бе загинала. Всички тези разпръснати надалеч места, безлесни равнини и гори, много градове и села, замъци и манастири — всички тези хора, все едно дали са живи или мъртви, той знаеше, че съществуват събрани в неговата душа, взаимно свързани в спомена и в любовта му, в неговото разкаяние и бленуване. И ако утре и сам бъде грабнат от смъртта, тогава всичко това отново ще се разпръсне и угасне, цялата тази картинна книга, тъй препълнена с жени и любов, с летни утрини и зимни нощи. А ето че беше време да направи още нещо, да създаде още нещо и да го остави след себе си, то да го надживее.

От този живот, от това странстване след всичките години, откакто бе тръгнал по света, до днес бяха останали малко плодове. Останали бяха няколко фигури, които преди години бе направил в работилницата, особено Йоан, и после още картинната книга, този недействителен свят в главата му, този красив и болезнен картинен свят на спомените. Дали ще му се удаде, ще успее ли да спаси нещо от интимния си свят и да го направи видимо за другите, да го представи? Или ще продължава все така: винаги нови градове, нови местности, нови жени, нови преживявания, нови образи ще се трупат един върху друг, от които той не спечелва нищо освен това неспокойно, колкото мъчително, толкова красиво препълваме на сърцето.

Беше дори позорно така да бъде надхитряван от живота, бе за смях и за плач! Човек или живее и дава воля на чувствата си, суче до насита от гръдта на вечната Ева майка — това наистина създава някои върховни удоволствия, но не е никаква закрила срещу тленността; тогава той е като гъба в гората, която днес прелива в красиви цветове, а утре е загнила. Или човек се отбранява, затваря се в някаква работилница и се опитва да издигне паметник на бързолетния живот — в такъв случай трябва да се откаже от битието, тогава е просто инструмент, но макар наистина да е в служба на непреходното, при подобно съществуване той изсъхва и загубва свободата, пълнотата и удоволствието от живота. Така бе станало и с майстор Никлаус.

Ах, и целият този живот въпреки всичко имаше смисъл само тогава, когато се постигнат и двете, ако животът не бе разпъван между сухото или — или! Да твориш, без за това да плащаш с цената на живота! Да живееш, без за това да се отказваш от благородството на творчеството. Възможно ли бе?

Навярно имаше хора, които съумяваха да го постигнат. Може би имаше съпрузи и бащи на семейства, чието чувство за наслада не се накърняваше от верността им. Може би съществуваха хора, които водят уседнал живот, без липсата на свобода и на риск да изсушава сърцата им. Може би. Но Голдмунд не бе виждал нито един.

Изглежда, цялото човешко съществуване се крепеше върху двойствеността, върху противоречието; човек е мъж или жена, странник или филистер, емоционален или рационален, никога не можеше едновременно да преживее вдишване и издишване, свобода и ред, инстинкт и дух, едновременно да бъде мъж и жена, винаги едното трябваше да се заплаща със загубата на другото и винаги едното бе толкова важно и толкова желано, колкото и другото! В това отношение на жените може би им бе по-леко. Природата ги е сътворила така, че самата наслада им носи плод — от любовното щастие произлиза дете. При мъжа вместо тази проста плодовитост съществува вечният копнеж. Дали Бог, създал всичко това така, е зъл или враждебен, смее ли се злорадо над собственото си творение? Не, той не може да бъде зъл, щом е създал кошутите и елените, рибите и птиците, гората и цветята, годишните времена. Но пукнатината минава през неговото творение, все едно дали то е несполучливо и несъвършено, все едно дали Бог е имал особено намерение тъкмо с тази празнота и копнеж в човешкото битие; може би това да е семето на врага, на първородния грях? Но защо все пак този копнеж и неудовлетвореност да са грях? Нима чрез тях не възниква всичко красиво и свято, което човекът е създал и го връща на Бога като благодарствена жертва?