Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

— Защо любопитен? — попита Нарцис.

— Е, да, явно е някак глупаво от моя страна. Но аз действително съм любопитен. И не за отвъдния свят, Нарцис, за него почти не мисля, а ако трябва да кажа откровено — вече не вярвам в това. Няма отвъден свят. Изсъхналото дърво е мъртво завинаги, замръзналата птичка никога не може да се върне към живот, също толкова малко и човекът, след като е умрял. И когато си е отишъл, хората може още известно време да мислят за него, но и това, разбира се, не трае дълго. Не, аз съм любопитен за смъртта само затова, защото все още е моя вяра или мое съновидение, че съм на път към майка ми. Надявам се смъртта да бъде едно голямо щастие, щастие толкова голямо, колкото е първото любовно осъществяване. Не мога да се разделя с мисълта, че вместо смъртта с косата майка ми ще бъде тази, която отново ще ме вземе при себе си и ще ме върне в небитието и невинността.

При едно от последните си посещения, след като няколко дни Голдмунд не бе изрекъл нито дума, Нарцис го намери отново буден и разговорлив.

— Отец Антон смята, че ти често трябва да имаш големи болки. Как така успяваш, Голдмунд, да ги понасяш толкова спокойно? Струва ми се, че сега ти си намерил мир.

— Мира с Бога ли имаш предвид? Не, този мир не съм намерил. Не желая мир с него. Той е устроил света зле, не бива да го възхваляваме. Пък и едва ли има значение за него дали аз ще го прославям или не. Направил е лош света. Но с болките в гърдите ми сключих мир, това е така. По-рано не можех търпеливо да понасям болки, макар понякога да бях на мнение, че лесно ще посрещна смъртта, но въпреки всичко това беше заблуда. Когато стана сериозно, през онази нощ в затвора на граф Хайнрих, бе проличало: просто не можех да умра, бях още много силен и твърде буен, те би трябвало по два пъти да нанасят смъртоносен удар на всеки мой крак и ръка. Сега обаче е друго. Говоренето изморяваше Голдмунд, гласът му ставаше по-слаб. Нарцис го помоли да се щади.

— Не — отвърна той, — искам да ти кажа всичко. По-рано бих се срамувал да го разкрия. Ти щеше да се смееш. Именно тогава, когато се качих на моя кон и тръгнах оттук, това не беше потегляне към неизвестността. До мен бе стигнал слух, че граф Хайнрих отново е в този край и отново с него е любовницата му Агнес. Е, добре, на теб не ти се струва важно, днес и на мен не ми изглежда важно. Но тогава вестта така властно ме покори, че не мислех за нищо друго освен за Агнес; тя беше най-красивата жена, която бях познавал и обичал, исках да я видя отново, исках още веднъж да бъда щастлив с нея. Яздех и след една седмица я намерих. Там, в оня час, се извърши промяната с мене. И тъй намерих Агнес, тя беше все така красива, намерих я и открих възможност да се появя пред нея и да си поговорим. И представи си, Нарцис, тя вече не искаше да знае за мен! Бях твърде стар за нея, вече не бях хубав и достатъчно забавен. Агнес вече нищо не очакваше от мене. Всъщност с това моето пътуване завърши. Но продължих да яздя по-нататък, не исках така разочарован и жалък да се завръщам при вас, а така, както яздех — съвсем изоставен вече от силата и младостта, от мъдростта, — паднах заедно с коня в някаква бездна и в един поток, счупих си ребрата и останах да лежа във водата. Тогава за първи път познах истинските болки. Още със самото падане усетих, че вътре в гърдите ми нещо се счупи, а счупването ме зарадва, чух звука му с удоволствие, бях примирен с това. Лежах във водата и разбрах, че трябва да умра, но всичко беше съвсем различно от случилото се някога в ареста. Нямах нищо против, умирането вече не ми изглеждаше лошо. Усещах същите силни болки, които оттогава се повтарят често, при това имах един сън или видение, наречи го както искаш. Лежах, а в гърдите ми гореше болка, бранех се и крещях, но чувах и един глас да се смее, който не бях долавял от дните на детството си. Беше гласът на майка ми, дълбок женски глас, пълен с наслада и любов. И тогава видях, че беше тя, че бе при мен и ме държеше на скута си, че майка бе отворила гръдта ми и пръстите й бяха дълбоко в гърдите ми между ребрата, за да изтръгнат моето сърце. Когато видях и разбрах това, то вече не ми причиняваше болка. И сега, щом тези болки се върнат, те вече не са мъчителни, не са врагове, те са майчините пръсти, които измъкват сърцето ми. Правят го прилежно. Понякога притиска и стене, като че ли изпитва наслада; понякога се смее и тананика нежни тонове. Понякога тя не е при мене, а горе на небето, виждам лицето й сред облаците, голямо колкото облак, там тя се носи, усмихва се тъжно, а тъжната й усмивка се впива в мен и изтегля сърцето ми от гърдите.