Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Мисълта за пътуването го утешаваше; но Голдмунд се отнасяше честно спрямо работата, за да бъде толкова по-скоро свободен. И както постепенно срещу него от дървото изпъкваше фигурата на Лидия, и както спускаше строгите дипли на дрехата над благородните й колене, така го очароваше искрена и болезнена радост от тъжната влюбеност в образа, в красивата, плаха фигура на момиче, спомен от някога, от първата му любов, от първите пътувания, от собствената младост. С благоговение Голдмунд работеше нежния образ, чувстваше го в съзвучие с най-доброто у себе си, с най-нежните си възпоменания. Беше щастие да оформя склонената шия на Лидия-Мария, приветливо-тъжните й устни, благородническите й ръце с дълги пръсти, с красиво заоблени върхове и нокти. С удивление и почтителна влюбеност наблюдаваше фигурата и Ерих, толкова често, колкото можеше. Когато тя бе почти готова, Голдмунд я показа на абата . Нарцис каза:

— Това е твоето най-добро произведение, мили. В целия манастир нямаме нищо, което може да се сравни с него. Трябва да ти призная, че през последните месеци на няколко пъти бях много загрижен за теб. Виждах да си неспокоен и да страдаш и когато ти изчезнеше и не се прибереше повече от един ден, понякога мислех с тревога: може би той няма да се върне. А ето че сега ти направи тази чудесна фигура. Гордея се с тебе и ти се радвам.

— Да — каза Голдмунд, — фигурата е много хубава, но чуй ме сега, Нарцис. За да стане тази фигура хубава, бяха потребни цялата моя младост, моето странстване, моята влюбеност, ухажването на много жени. Това е кладенецът, от който аз черпех. Кладенецът скоро ще бъде празен, в сърцето ми настъпва сухота. Ще завърша тази Мария, после обаче за доста време ще взема отпуск, не зная за колко дълго, ще потърся отново моята младост и всичко друго, което някога ми е било толкова свидно. Можеш ли да ме разбереш? Но да знаеш, бях ти гост и за моята работа тук не съм приемал да ми се плаща…

— Много пъти ти предлагах — прекъсна го Нарцис.

— Да, сега ще взема. Ще си поръчам нови дрехи и когато те бъдат готови, ще те помоля за един кон и за няколко талера на ръка, после ще яхна коня към света. Не казвай, Нарцис, нищо и не се натъжавай. Ще го направя не защото тук вече не ми харесва, никъде другаде не бих бил по-добре. Отнася се за нещо друго. Ще изпълниш ли желанието ми?

Повече почти не говориха върху това. Голдмунд си поръча скромни дрехи за езда и ботуши и с наближаването на лятото завършваше фигурата на Мария, като че ли тя беше последното му произведение. С обич и внимание придаваше окончателното съвършенство на ръцете, на лицето, на косите. Дори можеше да се създаде впечатлението:

Голдмунд се бави и се колебае да отпътува; като че ли действително на драго сърце би повтарял последната фина доработка на фигурата, за да поостане още. Отминаваха ден след ден и той все още имаше да уреди едно или друго. Нарцис, макар е мъка да възприемаше мисълта за предстоящото сбогуване, понякога леко се усмихваше на влюбеността на Голдмунд и на тази невъзможност да се откъсне от фигурата на Мария.

После обаче един ден все пак Голдмунд го изненада, внезапно дойде да се сбогува. Неочаквано бе взел решението си. В нови дрехи и с нова барета той дойде при Нарцис, за да си вземе сбогом. Още преди известно време се бе изповядал и причестил. Сега се отби да каже сбогом и да получи благословията за път. И за двамата раздялата беше трудна и Голдмунд се преструваше на по-стегнат и по-безразличен, отколкото беше в сърцето си.

— Дали ще те видя отново? — попита Нарцис.

— О, да, ако твоят хубав кон не ми счупи врата, положително ще ме видиш отново. Иначе тук не би имало друг, който още да те нарича Нарцис и да ти създава грижи. Надявай се на това. Не забравяй да държиш Ерих под око. И никой да не докосва моята фигура! Тя ще остане да стои в стаичката ми, както казах, и не бива да ми взимаш ключа от ръката!

— Радваш ли се на пътуването? Голдмунд смигна с око.

— Е, да. Радвах се. Така е. Но сега, когато трябва да потегля с коня, това не ми изглежда толкова радостно, колкото може да се помисли. Положително ще ми се присмееш, но съвсем не се разделям с лекота, а тази привързаност не ми харесва. Тя е като болест. Младите и здрави хора не страдат от нея. Майстор Никлаус бе същият. Е, хайде да не бъбрим за безполезни неща! Благослови ме, скъпи, искам да потегля!

И Голдмунд потегли.

В мислите си Нарцис много повече бе зает със своя приятел, тревожеше се и копнееше за него. Дали ще се върне отлетялата птичка, милият скитник? Е, дали този чуден, обичан човек отново ще се увлече по своя лъкатушен безволев път и дали ще блуждае, като се наслаждава и проявява любопитство към света и следва своите силни тъмни подтици бурно и ненаситно, същинско голямо дете? Нека Бог бъде с него, нека се върне здрав! А сега той, пеперудата, отново се носеше надлъж и нашир, отново грешеше; Голдмунд прелъстяваше жени, отдаваше се на своите наслади, може би отново бе застрашен от смъртен удар, от беда, от затвор, можеше и да загине. Колко грижи, колко тревоги му създаваше това русо момче, което, макар да се оплакваше, че вече старее, гледаше с такива детински очи! Как да не се страхуваш за него? И все пак Нарцис от сърце му се радваше. Всъщност му харесваше, че това упорито дете, което толкова трудно можеше да бъде обуздано, има подобни странни желания, че сега отново бе потеглило и трябваше да му дойде умът в главата.