Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

— Голдмунд — каза Нарцис съвсем тихо, като и сега претегляше думите си. — Ти не очакваш от мене изведнъж да стана познавач на изкуството. Не съм такъв, знаеш. За твоето изкуство не мога да произнеса нищо, което да не ти се види жалко. Но позволи ми да кажа едно — още от пръв поглед в този евангелист аз открих нашия абат Даниел и не само него, а и всичко, което той тогава бе означавал за нас: достойнството, добротата и чистосърдечието. Така както блаженият покоен отец Даниел стоеше в светлината на нашето младежко почитание, така той стои сега и тук пред мен — е всичко, което тогава бе свято за нас и което направи онова време незабравимо. С тази гледка ти ме възнагради богато, приятелю мой, не само ми върна нашия абат Даниел, за първи път напълно разкри за мене и себе си. Сега зная кой си ти. Нека не говорим повече за това, аз и не смея. Голдмунд, слава богу, че този час дойде за нас!

В голямото помещение беше тихо. Голдмунд видя, че неговият приятел е искрено развълнуван. Някакъв смут притискаше гърдите и затрудняваше дишането му.

— Да — каза той едносрично, — аз се радвам на това. Но вече е време да отидеш да обядваш.

Над това произведение Голдмунд работи две години, а от втората Ерих стана напълно негов ученик. В дърворезбата на стълбата той опоетизира един малък рай, с удоволствие извая чудесен гъсталак от дървета, вейки и листа, с птици в клоните, а навред между тях се подаваха тела и глави на животни. Сред мирно поникналата праградина той изобрази няколко сцени от живота на патриарсите. Рядко този усърден живот изстрадваше някое прекъсване. Рядко идваше ден, в който на Голдмунд бе невъзможно да работи, когато вътрешно безпокойство или досада правеха мъчително делото му. Тогава той възлагаше някаква работа на ученика си, а сам се разхождаше пеша или яздеше из околността, в гората вдъхваше призивния аромат на свободата и скитническия живот, навестяваше тук или там някоя селска девойка, ходеше на лов и с часове лежеше сред зеленината, загледан втренчено в сводовете от преплетени корони на дървета или в избуялия гъсталак от папрат и жълтуга. Никога не остана извън манастира повече от един или два дни. После е нова страст се залавяше за работа, с удоволствие изрязваше буйни тревисти растения, внимателно и нежно оформяше в дървото човешки глави, със силен замах изрязваше око, уста, сбръчкана брадичка. Освен Ерих само Нарцис познаваше произведенията му. Той често идваше тук, сега работилницата бе станала за него най-любимото място в манастира. С радост и учудване наблюдаваше работата. Ето как сега стигаше до разцвет онова, което приятелят му бе носил в своето неспокойно, упорито и детинско сърце, тук израстваше и разцъфтяваше едно творение, малък бликащ свят, може би игра, но положително не по-лоша, отколкото играта с логиката, граматиката и теологията. Замислен, Нарцис каза веднъж:

— Аз уча много от тебе, Голдмунд. Започвам да разбирам какво е изкуство. По-рано ми се струваше, че в сравнение с мисленето и науката то не може да се вземе съвсем сериозно. Мислех приблизително така: ето, тъй като човекът е съмнителна смесица от дух и материя, тъй като духът му разкрива познанието за вечното, материята обаче го тегли надолу и го прикована към тленното, той трябва да се стреми от сетивното към духовното, за да може да извиси живота си и да му придаде смисъл. Наистина по навик твърдях, че уж ценя изкуството високо, но всъщност бях високомерен и го гледах снизходително. Едва сега виждам колко много пътища към познанието съществуват, че пътят на духа не е единственият и може би не най-добрият. Естествено това е моят път; ще продължа да го следвам. Но те виждам на противоположния, на пътя, по който чрез чувствата тайната на битието може да се обхване също така дълбоко и да се изрази много по-живо, отколкото са в състояние да го направят повечето мислители.

— Ти разбираш — каза Голдмунд, — че не мога да проумея какво означава мисъл без представа?

— Отдавна схванах. Нашето мислене е постоянно абстрахиране, вглеждане отвъд сетивното, опит да се изгради чисто духовен свят. Ти обаче взимаш присърце тъкмо най-непостоянното и смъртното и обявяваш за смисъл на света именно преходното. Не откъсваш погледа си от него, а му се отдаваш и чрез своята преданост то става най-възвишеното, става иносказание за вечното. Ние, мислителите, се опитваме да се приближим до Бог, като извеждаме света от него. Ти се приближаваш до Бога, като обичаш неговото творение и още веднъж го претворяваш. И двете са човешко дело и са недълговечни, но изкуството е по-невинно.