Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

— Да, съгласен съм. Но проблемът за пространството като чисто мисловен всъщност не ми изглежда обект, за който един мъж може да пилее труда и годините си. Думата „пространство“ за мен не означава нищо и не заслужава да се мисли върху нея, докато при това не бих могъл да си представя едно действително пространство, примерно звездното пространство; да наблюдаваш и измерваш него във всеки случай не ми изглежда недостойна задача. Усмихнат, Нарцис го прекъсна:

— Следователно искаш да кажеш, че не държиш на мисленето, а по-скоро на практическото му прилагане във видимия свят. Мога да ти отговоря. В никакъв случай не ни липсват възможности за прилагане на нашето мислене и воля. Мислителят Нарцис например стотици пъти е прилагал изводите от разсъжденията си както спрямо своя приятел Голдмунд, така и спрямо всеки от монасите тук и го прави във всеки час. Но как би „приложил“ нещо, ако преди това не го е учил и упражнявал? Нали и художникът непрестанно упражнява окото и фантазията си, а ние откриваме упражненията му дори когато те са отразени само в малко действителни творби. Ти не можеш да отхвърляш мисленето като такова, а да приемаш приложението му! Противоречието е ясно. Следователно остави ме спокойно да мисля и съди за моето мислене според влиянието му, също както аз ще съдя за умението ти на художник според твоите произведения. Сега си неспокоен и възбуден, защото между теб и творбите ти има още пречки. Отмахни ги, търси или построй една работилница и се насочи към творбите. При това много въпроси ще се решат от само себе си. Голдмунд не можеше да си пожелае нищо по-добро.

Редом с портата към двора той откри едно помещение, което засега стоеше празно и бе пригодно за работилница. Поръча на дърводелеца чертожна маса и други уреди, които точно му начерта. Състави и един списък, дълъг списък на предмети, които постепенно трябваше да бъдат доставени от манастирските хора, които пътуваха до близките градове. Оглеждаше при майстора и в гората всички запаси от отсечени дървета, избра много парчета и нареди да ги струпат на поляната зад работилницата му, където ги остави да съхнат и със собствени ръце измайстори над тях навес. Голдмунд имаше много работа и при ковача, чийто син, млад мечтателен човек, бе просто омагьосал и спечелил за себе си. С него той прекарваше половината от деня край желязото, наковалнята и коритата, където охлаждаха изделията, и край камъка за шлифоване, тъй като сами направиха всичките извити и прави ножове за резба, длета, свредели, необходими му за обработка на дърво. Синът на ковача Ерих, младеж на около двадесет години, стана приятел на Голдмунд, помагаше му навред и беше обзет от пламенно съучастие и любопитство. Голдмунд му обеща да го учи да свири на лютня, което той горещо желаеше, а също и да се опита в дърворезбарството при него. Макар понякога Голдмунд да се чувстваше в манастира и при Нарцис направо ненужен и потиснат, с Ерих, който го обичаше плахо и уважаваше безмерно, можеше да се ободри. Често той го молеше да му разказва за майстор Никлаус и за епископския град; понякога Голдмунд го правеше на драго сърце, а сетне изведнъж биваше учуден от това, че седи тук и като някакъв стар човек разказва за пътувания и дела от миналото, тъй като животът му едва сега трябваше да започне истински.

Че напоследък се бе променил много и изглеждаше далеч по-стар от годините си, никой не можеше да забележи, тъй като те не го познаваха от по-рано. Трудностите, лишенията на скитничеството и нередовният живот отрано го бяха съсипали, а после времето на чумата с многото страхотии и накрая затворничеството при графа и оная ужасна нощ в подземието на замъка бе разтърсила Голдмунд най-дълбоко, от всичко бе останала една или друга последица: сиви нишки в русата брада, тънки бръчки по лицето, времена на безсъница, а понякога и известна умора в сърцето, притъпяване на удоволствието и любопитството и някакво пепеляво, хладно чувство на досада и омръзване. При подготовката за работата му обаче в разговорите с Ерих, в заниманията с ковача и дърводелеца той се оживяваше и подмладяваше, всички му се удивляваха и го обичаха, но междувременно и се заседяваше за половин или цял час уморен, усмихнат и унесен, отдаден на апатия и равнодушие.

За Голдмунд бе много важен въпросът с какво трябва да започне работата си. Първото произведение, което искаше да създаде и с което да се отплати за гостоприемството на манастира, не биваше да бъде случайно, не такова, че когато го изложат някъде, да буди само любопитство, а трябваше също както старите художествени творби в обителта и напълно да съответства на сградата, да принадлежи на манастирския живот и да стане част от него. С най-голямо желание би изработил олтар или амвон, но сега и за двете нямаше потребност, нито място. Затова замисли нещо друго. В трапезарията на отците имаше висока ниша, където по време на хранене някой от младите братя винаги четеше на глас легенди. Нишата беше без всякаква украса. Стълбата към нея и самия пулт за четене Голдмунд реши да облицова с дърворезба, подобна на украсата на амвон, с полуповдигнати и няколко почти свободни фигури. Сподели плана си с абата, който го похвали и прие с добро чувство.