Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Те яздеха през хладната късна есен и един ден, след като сутринта голите дървета бяха целите покрити със скреж, навлязоха с конете в просторна хълмиста земя с пустеещи червеникави тресавища, а линията на далечните хълмисти вериги се виждаше странно примамлива и отдавна позната; стигнаха висока ясенова гора и един буен поток, а наблизо стар хамбар. При тази гледка Голдмунд усети в сърцето си радостна плахост и болка; той позна хълмовете, по които някога бе яздил с рицарската дъщеря Лидия, и безлесната равнина, през която някога, прогонен и дълбоко натъжен, бе минал при лек снеговалеж. Ето че се появиха групи от елхи и воденицата, и крепостта и Голдмунд позна всичко с чудна болка, откри прозореца на кабинета, в който тогава, в легендарното време на младостта, бе слушал рицарят да разказва за своето пътуване на поклонник и да поправя неговите латински изрази. Влязоха на коне в двора, това беше предварително определена спирка в тяхното пътуване. Голдмунд помоли абата да не съобщава името му и заедно с въоръжения конник да го остави да се храни при прислугата. Така и стана. Стария рицар вече го нямаше, нямаше я и Лидия, но бяха останали някои от ловците и слугите; в къщата сега живееше и заповядваше заедно с мъжа си много хубавата, горда и властна благородница Юлия. Тя все още изглеждаше чудно красива, но и някак зла: Голдмунд не бе познат нито от нея, нито от прислугата. След закуската той се измъкна по здрач към градината и гледаше през оградата към вече зимните лехи, промъкна се и през вратата на обора и хвърли поглед към конете. С въоръжения конник Голдмунд спа на сламата, а бремето на спомените притискаше гърдите му, много мъки се събужда. Ох, колко раздробен и безплоден лежеше зад него животът му, богат на чудесни образи, но и разпръснат на толкова отломъци, толкова беден на ценности, толкова беден на любов! На сутринта, когато тръгнаха отново на път, той плахо огледа прозорците нагоре дали навярно още веднъж не би зърнал лицето на Юлия. Така съвсем наскоро той се бе оглеждал наоколо в двора на резиденцията на епископа дали Агнес няма да се покаже още веднъж. Тя не се появи и Юлия не се показа. Такъв беше целият му живот, той му се струваше сбогуване, бягство от някъде, забрава, стоене с празни ръце и с мръзнещо сърце. Това усещане го съпровождаше през целия ден, Голдмунд не проговори нито дума, седеше отпуснат и мрачен на седлото. Нарцис го остави да прави каквото иска.

Но вече се приближаваха към целта и след още няколко дни тя беше достигната. Малко преди да се провидят кулата и покривите на манастира, те яздиха през онези каменливи угари, по които той — преди колко дълго време беше — някога търсеше жълт кантарион за отец Анселм и бе превърнат в мъж от циганката Лизе. И ето че минаха през портата на „Мариаброн“ и под чуждоземното кестеново дърво слязоха от конете. Голдмунд нежно докосна дънера и се наведе, за да вдигне една от разпуканите бодливи обвивки, които лежаха по земята кафяви и увехнали.

Първите дни в манастира Голдмунд живееше сам в една от килиите за гости. После по негова молба му бе уредена квартира в една от стопанските постройки, които обкръжаваха големия двор като пазарен площад, и то точно срещу ковачницата.

Новата среща го завладя с толкова силно вълшебство, че той самият понякога се удивляваше. Тук вече никой освен абата не го познаваше и не знаеше кой е той; хората в манастира, братя, както и послушници, живееха при установен здрав ред и бяха заети, те го оставяха на спокойствие. Но го познаваха дърветата от двора, познаваха го порталите и прозорците, воденицата и водното колело, плочите по коридорите, увехналите розови храсти край аркадата, която ограждаше двора, щъркеловите гнезда върху хамбара и покрива на трапезарията. От всеки ъгъл приятно и вълнуващо го облъхваше неговото минало, първата му младост, любовта го тласкаше да огледа отново всичко, пак да чуе всички звуци, камбаната за вечерня и неделния тържествен звън, шуменето на тъмния воденичен поток в неговите тесни, покрити с мъх стени, шума от сандалите по каменните плочи, вечерното протракване на връзката с ключове, когато братът вратар отива да заключва. До каменното корито, което събираше дъждовната вода от покрива на трапезарията на послушниците, все още живееха, растяха същите дребни треви, здравец и живовляк и старата ябълка в градината на ковачницата още простираше широко разперените си все така попукани клони. Всеки път по-силно от всичко друго го вълнуваше звукът на малката училищна камбана и особено когато в часа за почивка виждаше всички ученици да трополят надолу по стълбите към двора. Колко млади, глупави и хубави бяха детинските им лица! Дали наистина самият някога е бил толкова млад, толкова тромав, хубав и наивен?