Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Всеки ден, в един или друг час мислите на абата се връщаха към неговия приятел с обич и копнеж, с благодарност и грижа, понякога също с колебание и самоупрекване. Може би ако сам не му бе издал колко много го обича и колко малко желае той да бъде друг и колко богат и щастлив е станал чрез неговото изкуство? Почти нищо не бе му говорил за това, може би твърде малко — кой знае дали не би успял да го задържи.

Но чрез Голдмунд той бе станал не само по-богат, чрез него бе станал и по-беден, по-беден и по-слаб, и, разбира се, беше добре, че не издаде това пред приятеля си. Светът, в който живееше и където бе родината му, неговият свят, неговият манастирски живот, санът, учеността, добре свързаната структура на идеите му често биваха силно разтърсвани чрез приятеля и ставаха двусмислени. Нямаше съмнение: погледнато от страна на манастира, откъм разума и морала, собственият му живот бе по-добър, по-правилен, по-постоянен и уреден, образцов, беше живот на ред и строга служба, на постоянни жертви и на винаги нов стремеж към яснота и справедливост, беше много по-чист и по-хубав от живота на човека на изкуството, на скитника и прелъстителя на жени. Но погледнато отгоре, от страна на Бога, действително ли редът и дисциплината на едно образцово битие, отказът от света и чувственото щастие, отдалечаването от нечистотата и кръвта, оттеглянето във философията и смирението бяха по-добри от живота на Голдмунд? Наистина ли човекът бе създаден за това да води добре уреден живот, чиито часове и задължения се насочват и определят от камбаната за молитва? Наистина ли човек бе създаден, за да изучава Аристотел и Тома Аквински, да знае гръцки, да умъртвява чувствата си и да бяга от света? Не беше ли сътворен от Бога с чувства и инстинкти, с кървави загадки, със способност за грях, за удоволствие и за отчаяние? Все около тези въпроси кръжаха мислите на абата, щом се спираха на приятеля му.

Да, може би не беше само по-детско и по-човешко да водиш живот като на Голдмунд, накрая то видимо беше и по-смело, и по-велико да се оставиш на жестокия поток и на хаоса, да извършиш грехове и да поемеш върху себе си горчивите им последствия, вместо изолиран от света, с измити ръце да водиш чист живот, да си уредиш една красива, съвсем хармонична градина от идеи и безгрешен да се разхождаш край нейните грижливо пазени лехи. Навярно беше по-тежко, по-смело и по-благородно с изпокъсани обувки да вървиш през гори, по селски пътища, да понасяш пек и дъжд, глад и беди, да играеш с радостите на чувствеността и да ги заплащаш със страдания.

Във всеки случай Голдмунд му бе показал, че един предопределен за възвишеното човек може да отиде твърде далеч в кървавата, в опияняващата стихийност на живота и пак да изплува, да бъде омърсен с много прах и кръв, без да стане подъл и дребнав, без да убие божественото в себе си; бе показал, че той може да се лута през най-дълбокото помрачаване, без в светилището на душата му да угасне божественият пламък и творческата сила. Нарцис беше вникнал дълбоко в объркания живот на своя приятел, без от това нито любовта, нито вниманието му към него да бяха отслабнали. Не и откакто бе видял как изпод опетнените ръце на Голдмунд израстват тези чудни безмълвно живи, прояснени от вътрешна стойност и ред изваяния, бе видял съкровената одухотвореност на излъчващите светлина лица, а също и невинните растения и цветя, умоляващите или благославящите ръце, всички тези смели и кротки, горди или свети жестове; оттогава той добре знаеше, че в това непостоянно сърце на художник и на прелъстител съществува обилие от светлина и божия благодат.

Лесно му беше в техните общи разговори да създава у приятеля си впечатлението, че го превъзхожда, на неговата страстност да противопоставя своята овладяност и своите идейни категории. Но нима всеки малък жест на някоя от фигурите на Голдмунд, всяко око, всяка уста, всяка клонка или гънка на дреха не бяха по-действителни, по-живи и незаменими от всичко, което може да постигне един мислител? Нима този художник, чието сърце така се разпъва от противоречия и мъки, не бе изобразил за безброй хора — днешни и утрешни — символните образи на своите беди и стремежи, фигури, към които неизброими ще могат да се обърнат с благоговение и почитание, със сърдечен страх и копнеж, за да намерят в тях утеха, сила и потвърждение.

Усмихнат и тъжен, Нарцис си спомняше всички сцени от ранната им младост, когато той бе водил и поучавал своя благодарен приятел. Голдмунд бе приемал с благодарност и винаги бе признавал неговото превъзходство и водачество. А после безмълвно бе предоставил творбите си, родени от бурята и страданието на неговия изтерзан живот — никакви думи, никакви поучения, никакви обяснения, никакви предупреждения, а истински възвишен живот. В сравнение с това колко беден беше той самият със своите знания и монашеска дисциплина, със своята диалектика! Мислите му кръжаха около тези въпроси. И както някога, преди много години, той се бе намесил в младостта на Голдмунд, бе го разтърсил и предупредил и поставил неговия живот в ново пространство, така приятелят му със завръщането си му бе създал грижи, бе го разтърсил и тласнал към съмнение и самопроверка. Голдмунд беше равностоен нему. Нарцис не му бе дал нищо, което многократно да не бе получил отново.