Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

Приятелят, който потегли на кон оттук, му остави време за размисъл. Седмиците отминаваха, отдавна прецъфтя кестеновото дърво, отдавна млечносветлите зелени букови листа потъмняха, станаха твърди и грапави, отдавна щъркелите над порталната кула мътиха, добиха малки и ги научиха да летят. Колкото по-дълго Голдмунд не се завръщаше, толкова повече Нарцис виждаше какво е притежавал в негово лице. В манастира имаше неколцина учени отци — един познавач на Платон, друг отличен граматик, един или двама теолози, тънки аналитици. Сред монасите бяха и неколцина верни, добросъвестни люде, които се отнасяха сериозно към делото си, Но Нарцис нямаше равен на себе си, никого, с когото сериозно да се сравни. Тъкмо това, незаменимото, можеше да му даде единствен Голдмунд. И му беше тежко сега отново да се лишава от него. С копнеж мислеше за оня, който бе далеч.

Той често отиваше в работилницата отсреща, насърчаваше помощника Ерих, който продължаваше да работи над олтара и много се боеше от завръщането на своя майстор. Понякога абатът отключваше стаичката на Голдмунд, където стоеше изображението на Мария, предпазливо повдигаше платното от фигурата и поседяваше при нея. Не знаеше нищо за нейния произход, Голдмунд никога не му разказа историята на Лидия. Но чувстваше всичко, виждаше, че тази девича фигура дълго е живяла в сърцето на неговия приятел. Може би той я бе прелъстил, може би измамил и изоставил. Но във всеки случай я бе приел в душата си и запазил, по-верен и от най-добрия съпруг, а накрая, може би след много години, през които никога вече не бе я видял, направи тази красива, вълнуваща фигура на девойка и в лицето й, в позата, в нейните ръце бе вложил всичката нежност, удивление и копнеж на влюбен. И по фигурите на пулта за четене в трапезарията той долавяше едно или друго от историята на своя приятел. Това бе историята на скитник по пътищата и човек на страстите, бездомник и неверник, но онова, което бе останало тук от него, всичкото бе добро и вярно, преливаше от жива любов. Колко тайнствен бе този живот, колко мрачни и увличащи течаха неговите потоци и колко благородно и ясно бе постигнатото тук!

Нарцис се бореше. Той превъзмогна това, верен, остана в своята орбита, не пропусна нищо от строгата си служба. Но страдаше от загубата, страдаше и от незнанието колко много сърцето му, което трябваше да принадлежи само на Бог и на собствения сан, бе привързано към един приятел.

Лятото си отиваше, мак и метличини, къклица и астри увяхваха и изчезваха, жабите утихваха и щъркелите летяха високо, готвеха се за сбогуване. Тогава се завърна Голдмунд!

Яви се един следобед при тих дъжд и не влезе в манастира, а от портата веднага отиде в работилницата си. Бе дошъл пеша, без кон.

Когато го видя да влиза, Ерих се сепна. Наистина го позна от пръв поглед и сърцето му заби развълнувано, но все пак му се струваше, че се е завърнал съвсем друг човек, някакъв лъже-Голдмунд, много по-стар, с хлътнало, полуугаснало прашно сиво лице, с болезнено страдащи черти, в които обаче не бе изписана болка, а по-скоро усмивка — добродушна, старческа търпелива усмивка. Той вървеше мъчително, влачеше се, имаше вид на болен и безкрайно уморен. Този променен чужд Голдмунд гледаше странно своя млад помощник в очите. Той не вдигна никакъв шум около завръщането си, държеше се така, сякаш просто идваше от съседната стая и бе стоял все тук.

Подаде му ръка и не изрече нищо, никакъв поздрав, никакъв въпрос, никакъв разказ. Изговори само „трябва да спя“, изглеждаше страшно уморен. Отпрати Ерих и отиде в своята стая, която се намираше редом с работилницата. Тогава сне шапката си и я пусна на пода, събу обувките и пристъпи към леглото. В дъното на помещението съгледа своята Мадона, закрита с платна. Кимна й, но не отиде до нея да свали платната и да я поздрави. Вместо това се завлече до прозореца, видя объркания Ерих да чака и му извика:

— Ерих, няма нужда да казваш на никого, че съм дошъл. Много съм уморен. Има време до утре.

После легна с дрехите върху леглото. Подир известно време, тъй като сънят му още не идваше, Голдмунд стана, тромаво отиде до стената, на която висеше малко огледало, и се взря в него. Внимателно се вглеждаше в образа, който се появи отсреща в огледалото — един уморен Голдмунд, уморен, стар и посърнал мъж, със силно посивяла брада. От малката мътна огледална равнина го гледаше стар, някак запуснат мъж, едно добре познато лице вече бе станало чуждо, то като че ли не беше истински живо и като че ли малко го интересуваше. Напомняше му за едно или друго от лицата, които бе познавал, донякъде за майстор Никлаус, донякъде за стария рицар, който някога му бе поръчал облекло на паж, донякъде за свети Яков от църквата, за стария брадат свети Яков, който в своята поклонническа шапка изглеждаше прастар и сив, но въпреки всичко в действителност бодър и добре.