Асен Христофоров - Самоков

Сега и за самоковци, освободило се от поредните фанариотски пратеници, оставяли и управлението на епархията в ръцете на своя съгражданин архимандрит Хрисанд Дойчинов, бившия дългогодишен игумен на Киевско-гръцкия Екатерински манастир в Русия, борбата се пренесла от родния им град в Цариград. Натам тръгнал и Захария Хаджигюров. Преди да отпътува, той се заклел пред близки и познати, че няма да се завърне в Самоков без български митрополит. И Захария удържал дадената дума, макар че е трябвало да чака цели дванадесет години в турската столица — сам, на свои разноски, без никаква общинска помощ, забравил и семейство, и роднини, и познати, глух към честите призиви на децата си да се завърне поне за малко в родния град, изоставил и търговските си интереси върху грижите на своя родственик Хр. Сребърникоя, ала винаги един от най-дейните борци в Цариград за самостоятелна българска църква. Рядък пример на упорита, ревностна и вярна служба на народа!

В края на тези дълги години на чакане, изпълнени с борби срещу патриаршията и ходатайства пред турските власти, когато на 28 февруари 1870 година великият везир Али паша повикал българските представители, за да им връчи фермана за учредяване на независима българска екзархия, Захария Хаджигюров проявил по странен начин детинската си радост пред това велико събитие. Той купил на свои средства два прекрасни арабски жребеца и лично ги поднесъл в дар на всесилния везир. И пак не се завърнал в Самоков. Избран от съгражданите си като делегат в църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 година, той взел участие при избора на първия български екзарх Антим I, приел да служи безплатно като негов секретар и дочакал избирането на Доситей за самоковски митрополит през следващата година. Едва тогава, доволен и спокоен, той се прибрал в родния си град — верен син на тая бъл-гарска крепост през епохата на националното ни Възраждане.

Човек би могъл да очаква, че Самоков, един от големите стопански центрове в нашите земи през миналия век, дал толкова много за духовния подем на българите и взел най-дейно участие е борбите за самостоятелна българска църква, ще бъде и един от първите в нацио-налнореволюционното движение на предоовобожденската епоха. За съжаление, това не е така. Градът е твърде отдалечен от Букурещ, Гюргево и Браила, тия три средища на българските революционери. В него живее компактно турско население, което не се държи зле с българите. Самите български първенци не са революционери, а търговци, абаджии и джелепи, чието родолюбие ги подтиква да навлекат мантията на просветители, книжовници и църковни деятели. Повечето от тях са духовни синове на отец Неофит Рилски, който, макар и отявлен русофил и един измежду първите български родолюбци от онази епоха, твърдо предпочита еволюцията пред революцията. И тъй, вместо въоръжено въстание, самоковските възрожденци предлагат постепенната просвета на народа като по-целесъобразно и безопасно средство за постигане на национално освобождение, уверени, че свободата ще дойде отвън, чрез намеса на друга държава. Затова нито Левски, нито Бенковски не намират поле за действие в тоя град.

Ала това не значи, че самоковци остават изцяло чужди на революционното движение и на борбите за национално самосъхранение. В техните гърди винаги са туптели борчески сърца. Те първи се борят с оръжие в ръка срещу кърджалиите, измежду тях се раждат хайдути като Чакър войвода и никъде другаде борбата срещу ангарията, подета от недрата на народа и подпомагана от градските първенци, не е била тъй напрегната и драматична. През Кримската война самоковци участвуват и в християнските полкове на поляка Чайковски, а подир войната дават най-силен отпор срещу протестантите, съсредоточили пропагандата си най-вече в техния град. Чрез Чайковски те се борят за дуалистична държава с Турция, а срещу протестантите — за опазване на българите от чуждо влияние. Когато Левски и апостолите на априлци шетат из страната, в Самоков се образува революционна ядка. Един от тях, известен местен абаджия, снабдява с костюми за предрешаване хората на Димитър Общи при обира на турската поща в Арабаконак. Няколко години по-късно над четиридесет самоковци се бият като опълченци при Стара Загора, Шипка и Шейново. Трима оставят костите си на връх Шипка.

Хайдутството в самоковския край води началото си от борбите срещу кърджалийските шайки, когато местните турски власти въоръжили и българското население. Тъй за първи път самоковци се изправят с оръжие в ръка срещу турци, па макар и кърджалии. Градът е бил ограден с дълбоки ровове. Денем и нощем на пост при четирите изхода от града са дебнели българи и турци, но най-вече българите са взимали участие във въоръжените стълкновения срещу кърджалиите. Не само българите от града, но и тези от околните селца. Главната грижа на последните е била да завардят пътя от Дупница към Самоков в теснината при с. Клисура. И тъкмо тук те разбиват шайките на дупнишкия самозван аянин Каргалията, доунищожена в боя при връх Лисец на Верила планина. В тези сражения изпъкват неколцина храбреци, като „капитан“ Ангел, Лало Бюлкюбаша и Кара Стоян, баща на първия български печатар Карастоянов, загинал в боя. Народът не закъснява да съчини и песни за тези юнаци. След заглъхването на кърджалийските размирици част от оръжието било укрито от българите. Но сега в околностите на Самоков се появили няколко разбойнически шайки. Турската власт бездействувала. Често пъти сеймените се съюзявали с тия шапки, за да делят плячката, а бейовете-маданджии поощрявали разбойниците, за да държат в покорство ангарийното население. Разбойниците прокудили жителите на две-три близки селца в самия град. Такава е била участта на малкото цинцарско поселище, основано към 1833 година югозападно от Самоков, в местността Цареви кладенци, както и на Ново село, просъществувало няколко десетилетия под най-северните вили на днешния Боровец, гдето ангарийните въглищари са приготовлявали кюмюр за турските мадани. Разбойниците грабели, безчинствували и убивали.