Франк Хърбърт - Бариерата Сантарога

— А ти какво носиш… този път — попита той.

— Джил?

— В ръцете ти няма храна — рече Дасен. — Може би този път е отровна игла.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Стой надалеч от мен — каза той. — Обичам те.

Тя кимна.

— Аз наистина те обичам. И… почувствах колко опасна мога да бъда… за теб. Имаше… — Тя поклати глава. — Знаех, че трябва да стоя далеч от теб. Но това вече не е необходимо. Не и сега.

— Значи всичко свърши — рече той. — Било, що било. Няма ли да стане по-бързо от огнестрелно оръжие?

Джени тропна с крак.

— Джил, ти си невъзможен!

— Аз съм невъзможен?

— Променил си се — прошепна тя. — Не чувстваш ли някаква…

— Аз все още те обичам — каза Дасен. — Стой надалеч от мен. Обичам те.

Тя прехапа устни.

— Няма ли да бъде по-мило ако го направиш, докато спя? — попита той. — Никога няма да узная кой…

— Стига!

Изведнъж тя разгърна зелената си роба, откривайки под нея бяла, украсена по краищата с дантела нощница. Джени свали робата, съблече нощницата през глава и я хвърли на пода, оставайки гола и втренчена гневно в Дасен.

— Виждаш ли? — рече тя. — Тук няма нищо друго освен жена. Нищо друго освен жената, която те обича. — По бузите й потекоха сълзи. — Не нося никаква отрова… О, Джил — Името му прозвуча като ридание.

Дасен се застави да отклони погледа си от нея. Знаеше, че не може да я съзерцава — прелестна и желана — и да запази хладното си мислене. Тя беше красива и смъртоносна — последната примамка, предложена от Сантарога.

Близо до вратата се чу шумолене на плат.

Той се извърна.

Тя отново беше облечена в зелената роба. Страните й бяха алени, устните й потреперваха, а в погледа й имаше отчаяние. Джени бавно вдигна очи и срещна втренчения му поглед.

— Аз не се срамувам от теб, Джил — рече тя. — Аз те обичам. Не искам между нас да има никакви тайни — никакви тайни на плътта… абсолютно никакви тайни.

Дасен се опита да преглътне покрай буцата в гърлото си. Богинята беше уязвима. Това откритие причини болка в гърдите му.

— И аз чувствам същото — рече той. — Джен… по-добре си тръгвай. Ако не… Може просто да те грабна и да те изнасиля.

Тя се опита да се усмихне и не сполучи, после се завъртя и изтича навън.

Вратата се затръшна. Настъпи моментна тишина. Вратата се отвори. Появи се Пиаже, гледайки назад към фоайето. До слуха на Дасен достигна отчетливия звук на затръшващите се врати на асансьора. Пиаже влезе вътре и затвори вратата.

— Какво се е случило с вас двамата? — попита той.

— Мисля, че току-що имахме спречкване и го поизгладихме — отвърна Дасен. — Не съм сигурен.

Пиаже се покашля. Върху кръглото му лице беше изписана увереност, помисли си Дасен. Той обаче не можеше да бъде убеден в тази си преценка, защото съсредоточеното изражение на доктора бе изгладило чертите му. Във всеки случай малко по-късно увереността изчезна и бе заменена от широко отворените заинтригувани от Дасен очи.

— Изглеждате значително по-добре — рече Пиаже. — Цветът на лицето ви е по-добър. Чувствате ли се по-силен?

— Всъщност, да.

Пиаже погледна остатъка от сиренето върху шкафчето, отиде до него и го помириса.

— Малко е поостаряло — каза той. — Ще се погрижа да ви донесат друга, по-прясна бучка.

— Направете го — рече Дасен.

— Ще ми позволите ли да видя превръзките ви? — попита Пиаже.

— Струва ми се, че говорихме Бурдо да се занимава с превръзките ми.

— Уин е задържан у дома от нетърпящи отлагане обстоятелства. Утре се омъжва дъщеря му, знаете как е. Ще дойде по-късно.

— Не знаех за това.

— Единственият проблем е къщата на новобрачната двойка да бъде построена на време — каза Пиаже. — Закъсняхме малко, защото решихме да строим четири наведнъж на един и същи парцел. Мястото е хубаво — двамата с Джени може да си харесате някоя от тях.

— Чудесно — рече Дасен. — Всички я карате заедно и строите къщи за младоженците.

— Ние се грижим за хората си — отвърна Пиаже. — Нека сега погледнем тези превръзки, става ли?

— Става.

— Радвам се, че сте станал по-разумен — каза Пиаже. — Връщам се веднага. — Той влезе в лабораторията и след миг се върна с една количка, която намести до леглото на Дасен и след това започна да реже бинтовете около главата му.

— Видях, че нещо сте се мотал в лабораторията — рече Пиаже.

Съприкосновението на въздуха с изгорената буза накара Дасен да трепне.

— Мотаене ли му викате на онова, което съм правил там?

— А какво правихте там? — попита Пиаже. Той се наведе и разгледа бузата на Дасен. — Тук раната заздравява добре. Мисля, че няма да остане даже и белег.