Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

А Сингапур има вид на място, където може да се намери голяма жена. Но когато се измъкнах от „Алеята на промяната“ внезапно хората започнаха да не ми харесват, били те големи или малки, мъже или жени. Отправих се към кораба и може би се предпазих от шарка, мек шанкър, жълта треска, дископатия и разтегнато ахилесово сухожилие. Това беше най-мъдрото ми решение след онова, което взех още четиринайсетгодишен, когато отказах да се боря с един средно голям алигатор.

Обясних на шофьора на английски къде искам да ме закара, повторих го на китайски, доколкото бях понаучил (не много; беше едно наречие, което се говори в Кантон, седемтонално, а в училище бях учил само френски и немски), показах му една карта, на която беше отбелязано мястото на акостиране, а името му беше отпечатано на английски и изписано с китайски йероглифи. Всеки, който напуска кораба, получава такава карта. В Азия шофьорите на таксита говорят достатъчно добре английски, за да те заведат в квартала с червени фенери и в магазини, където може да се купи „евтино“. Ала те никога няма да намерят дока, който търсиш или мястото, където е акостирал корабът ти.

Моят шофьор изслуша обясненията, погледна картата и каза:

— О’кей, Мак 18 18 Момко (ам.) — бел.пр. . Ясно.

После потегли и взе първия завой така, че гумите изсвириха, а той крещеше на рикшите, кулитата 19 19 Извозвач на ръчна количка в далекоизточните страни — бел.пр. , децата, кучетата. Бях доволен, че сред хилядите шофьори съм попаднал тъкмо на него.

Изведнъж аз се изправих и му извиках да спре.

Тук трябва да обясня нещо: аз трудно мога да се изгубя.

Наречете го пси-талант, като този, който изучават в Дюк. Майка ми обичаше да казва, че синчето й има „дарба за ориентиране“. Наречете го както искате, но аз бях шест или седемгодишен преди да разбера, че някои хора могат да се изгубят. Аз мога да се върна безпогрешно по съвсем непознат път, да повторя всяка своя стъпка дори и на тъмно, дори и в джунглата. Поради тази причина бях повишаван толкова пъти в ефрейтор и обикновено се месех в работата на сержанта. Патрулите, които съм водил, винаги се връщаха… искам да кажа, оцеляваха. Това действаше успокоително на градските момчета, които не желаеха да останат вечно в джунглата.

Извиках, защото шофьорът зави надясно, когато трябваше да завие наляво и се канеше да се върне отново по същия маршрут.

Той засили.

Отново извиках. Шофьорът обаче вече не разбираше английски.

Изминахме още една миля и след няколко завоя спря поради задръстване на пътя. Скочих от колата, той също скочи, започна да говори нещо на китайски, и да сочи таксиметъра в колата. Веднага се струпаха китайци, които увеличиха гюрултията, а децата ме задърпаха за дрехите. Държах ръката си върху парите и се зарадвах, когато съгледах един полицай. Извиках му и той ме видя.

Полицаят премина през тълпата като размахваше дълга тояга. Беше индус. Попитах го:

— Говорите ли английски?

— Разбира се. Разбирам и американски. — Обясних му какъв е проблемът, показах му картата и казах, че шофьорът ме е взел от „Алеята на промяната“ и че се въртим в кръг.

Полицаят кимна и започна да говори на шофьора на трети език — малайски, предполагам. Най-после полицаят каза:

— Той не разбира английски. Мислил, че искате да ви закара до Джохор 20 20 Столица на едноименния щат в Малайзия — бел.пр. .

Мостът за Джохор е най-далечното място, до което може да се отиде от мястото, където беше акостирал корабът, без да се напуска Сингапур. Отговорих гневно:

— По дяволите, как така не разбира английски?

Полицаят вдигна рамене.

— Вие сте го наел и трябва да му платите според показанието на таксиметъра. Сетне аз ще му обясня къде желаете да отидете и той ще ви закара за предварително уговорена сума.

— По-скоро бих го изпратил в ада.

— Това е напълно възможно. Все пак предлагам да му платите. Таксиметърът се върти.

Идва момент, когато човек трябва да отстоява правата си, иначе сутрин, когато се бръсне, не ще може да се гледа в огледалото. Аз обаче вече се бях избръснал, така че платих — 18.50 сингапурски долара за това, че този тарикат ми загуби един час и ме отдалечи от мястото, където трябваше да отида. Шофьорът искаше и бакшиш, но полицаят му каза да млъкне и после ме помъкна със себе си.

Като използвах и двете си ръце стисках ордерите, парите и билетите за лотарийно залагане. Но писалката ми изчезна, и цигарите, и носната кърпа, и една запалка „Ронсън“. Когато усетих някакви призрачни пръсти да опипват каишката на ръчния ми часовник се съгласих с предложението на полицая, неговият братовчед, честен човек, да ме закара до кораба за определена, и то умерена сума.