Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

— Връщам се при себе си. След като си тръгна, трябва да направите следното: Качете се в колата и веднага тръгнете на юг през града. При никакви обстоятелства не отваряйте прозорец на колата, докато не се отдалечите на мили от града.

— Защо? Това не ми харесва.

— Все пак го направете. През това време ще станат някои… промени, преустройства.

— Какво искате да кажете?

— Нали ви обясних, че ще се вземат мерки спрямо Синовете на Птицата? Спрямо тях и всички техни деяния.

— Как?

Хоуг не отговори, а отново се загледа в мъглата. Тя пълзеше над града.

— Мисля, че вече трябва да тръгвам. Направете каквото ви казах.

Той понечи да се обърне. Синтия повдигна лице и му заговори:

— Не си тръгвайте! Не още!

— Да, драга моя?

— Трябва да ми кажете едно нещо: Теди и аз ще бъдем ли заедно?

Той я погледна право в очите и каза:

— Разбирам какво имате предвид. Не знам.

— Но вие трябва да знаете.

— Не знам. Ако и двамата сте същества от този свят, тогава линиите ви могат да вървят успоредно. Но както знаете, съществуват и Критиците.

— Критиците ли? Какво общо имат те с нас ?

— Единият или другият, или и двамата може да сте Критици. Не бих могъл да зная. Спомнете си — Критиците са хора — тук. До днес дори не съзнавах, че самият аз съм Критик. — Той погледна замислено Рандъл. — Той може да е Критик. Днес ми се мярна такова подозрение.

— А аз?

— Не зная. Малко вероятно е. Разбирате ли, ние нямаме право да се познаваме един друг, защото това би навредило на нашата художествена преценка.

— Но… но… ако не сме същите, тогава…

— Това е всичко — гласът му не прозвуча изразително, но в него се долови такава нотка на решителност, че те и двамата се стъписаха. Той се наведе над останките от угощението и си избра още едно зърно грозде, изяде го и затвори очи.

Той повече не ги отвори. След малко Рандъл каза:

— Мистър Хоуг? — Никакъв отговор не последва. — Мистър Хоуг! — Отговор пак не последва. Той се отдели от Синтия, изправи се и отиде до притихналата фигура. Разтърси я. — Мистър Хоуг!

— Но ние не можем току-така да го оставим там! — настоя Рандъл няколко минути по-късно.

— Теди, той знаеше какво върши. Това, което трябва да направим, е да последваме неговите указания.

— Ами, можем да спрем в Уокигън и да уведомим полицията.

— Да им кажем, че сме изоставили умрял човек на хълма? Мислиш ли, че ще ни кажат „браво“ и ще ни пуснат да си вървим по пътя? Не, Теди — само това, което той ни каза, да правим.

— Мила, ти нали не вярваш на всички тези измислици, които той ни наговори?

С очи, от които бликаха сълзи, тя го погледна право в очите и рече:

— А ти? Бъди откровен с мен, Теди.

Той срещна погледа й за миг, после сведе очи и каза:

— О, няма значение. Ще постъпим, както той каза. Влизай в колата!

Когато слязоха от хълма и се отправиха обратно към Уокигън, мъглата, която сякаш бе погълнала града, не се виждаше, нито пък я видяха пак, след като завиха на юг към града. Денят бе ведър и слънчев, както бе започнал от сутринта — въздухът щипеше доста силно, от което изричното разпореждане на Хоуг да държат прозорците плътно затворени, изглеждаше твърде разумно.

Поеха на юг покрай езерото, по близката детелина с намерение да продължат на юг, докато се отдалечат достатъчно от града. Движението стана натоварено — малко повече отколкото сутринта, когато тръгваха. Рандъл бе принуден да насочи вниманието си към волана. На никой от двамата не му се говореше и това им послужи за оправдание.

Бяха отминали детелината, когато Рандъл заговори:

— Синтия…

— Да.

— Трябва да съобщим някому. Ще помоля следващия полицай, когото видим, да се обади в участъка на Уокигън.

— Теди!

— Не се тревожи! Така ще извъртя работата, че ще ги накарам да разследват, без обаче да ни заподозрат. Старият номер „увъртане и пак увъртане“ — нали знаеш?

Беше й известно, че изобретателските му способности са достатъчно богати, за да се справи с подобна работа — тя повече не възрази. След няколко преки Рандъл видя патрулиращ полицай, застанал на тротоара, който се приличаше на слънце и наблюдаваше как няколко момчета играят бейзбол. Спря колата до тротоара редом с него.

— Свали стъклото, Синтия.

Тя се подчини, после пое рязко въздух и едва не изпищя. Той не изкрещя, но му се прииска да изкрещи.

Навън през отворения прозорец не се виждаше никакво слънце, никакъв полицай и никакви деца — нищо. Нищо освен сива и безформена мъгла, пулсираща лениво като току-що появил се живот. През прозореца не се виждаше нищо от града не защото мъглата беше толкова гъста, а защото беше… като вакуум. От нея не долиташе никакъв звук, нито се долавяше някакво движение.