Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

— Можем и ние да си ги изядем.

— Хм! Хайвер и крилца от колибри. Не можем да си го позволим, малката. Ние сме от тези, дето ядат кренвирши. Дори и да можехме обаче, аз пак искам да видя Хоуг. За откровен разговор и обяснения.

Тя въздъхна.

— Точно това си мислех, Теди, и ето защо искам да си обираме крушите. Не искам обяснения — светът ми харесва такъв, какъвто е. Само ние двамата — ти и аз — и никакви усложнения. Не искам да знам нищо за професията на мистър Хоуг… нито за Синовете на Птицата, нито за каквото и да било от този род.

Той затърси цигара, после драсна кибритена клечка, като я гледаше присмехулно с крайчеца на очите си. За щастие движението не беше натоварено.

— Мисля, че споделям чувствата ти, малката, но аз гледам на нещата от различен ъгъл. Ако сега зарежем всичко, няма да съм спокоен за Синовете на Птицата, докато съм жив, и ще се боя да се бръсна от страх да надзърна в огледалото. Но за цялата история има разумно обяснение, сигурно има, и аз ще се добера до него. Тогава ще можем да спим.

Тя се сви и не отговори.

— Погледни на нещата от тази страна — продължи Рандъл някак раздразнително. — Всичко, което се случи, е могло да се извърши и по обикновения начин, без да се прибягва до свръхестествени средства. А що се отнася до свръхестествените средства — е, тук навън, на дневна светлина и при това движение ще е малко трудничко да се повярва. Синове на Птицата — глупости!

Тя не отговори. Той продължи:

— Първата важна точка е, че Хоуг е съвършен актьор. Вместо да се покаже като превзет незабележим човечец, той е господствуваща личност от първа величина. Погледни само как млъкнах и казах: „Да, господине“, когато той се преструваше, че се отърсва от въздействието на лекарството и ни нареди да купим всичките тези неща.

— Преструваше ли се?

— Разбира се. Някой е подменил с оцветена вода моя приспивателен серум, може би по същото време, когато мнимото предупреждение е било затъкнато в пишещата машина. Но да се върнем на въпроса — той е несъмнено силна личност и почти сигурно е ловък хипнотизатор. Самата илюзия за тринадесетия етаж и за „Детъридж енд Ко“ показва колко изкусен е той или някой друг. Вероятно ми е въздействувал с наркотични средства, така както и на теб.

— На мен ли?

— Разбира се. Спомняш ли си онзи сироп, който пи в кабинета на Потбъри? Нещо подобно на „Мики Фин“, но със забавено действие.

— Но и ти пи от него!

— Не е задължително да е било от същото . Потбъри и Хоуг бяха съдружници и по този начин създадоха атмосферата, която направи тази история възможна. Всичко останало са дреболии, незначителни, ако се вземат поотделно.

Синтия си имаше свои собствени идеи за станалото, но ги пазеше за себе си. Един въпрос обаче я безпокоеше.

— Как е успял Потбъри да излезе от банята? Ти ми каза, че е бил заключен.

— Размишлявах върху това. Отворил е ключалката с шперц, докато телефонирах на Хоуг, скрил се е в килера и после е изчакал удобна възможност да се измъкне навън.

— Хм — в продължение на няколко минути тя не попита нищо повече.

Улисан в уличното движение в Уокигън, Рандъл млъкна. Той зави наляво и пое извън града.

— Теди, щом си сигурен, че цялата работа е номер и че не съществуват подобни глупости като Синовете, защо тогава да не можем да зарежем всичко и да се отправим на юг? Не ни е притрябвало да отиваме на тази среща.

— Сигурен съм, че в общи линии обясненията ми са правилни — рече той, заобикаляйки умело едно тръгнало да се самоубива момче на велосипед, — ала не съм сигурен в мотивировката и по тази причина трябва да се видя с Хоуг. Макар че странно нещо — продължи той замислено, — струва ми се, че Хоуг няма нищо против нас. Мисля, че е имал свои лични причини и ни е платил петстотин долара, за да понесем някои несгоди, докато той си осъществява плановете. Но ще разберем. А и вече е твърде късно да се върнем обратно — ето я бензиностанцията, която бе споменал, а ето го и Хоуг!

Хоуг се качи с кимване и усмивка. Рандъл отново се почувствува принуден да върши каквото му наредят — чувство, което бе изпитал преди около два часа. Хоуг му посочи накъде да кара.

Пътят водеше извън града, а скоро се отдели и от асфалтовото шосе. Не след дълго стигнаха до селска порта, зад която се простираше пасбище. Хоуг нареди на Рандъл да я отвори и да кара навътре.

— Собственикът няма нищо против — рече той. — Идвал съм тук много пъти през моите почивни дни. Красиво местенце.