Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

— Какво искате да кажете?

— Нека първо кажа за нещата, които забелязах като Критик. Вашият свят притежава няколко удоволствия. Яденето. — Той се пресегна и откъсна от чепката мускатово грозде едно зърно, едро и сладко като захар, и го изяде с охота. — Странно нещо е това яденето. И твърде забележително. Никому досега изобщо не е хрумвало да създава изкуство от обикновената процедура по получаването на необходимата енергия. Вашият художник е наистина много даровит.

После спането. Необичайно отражателно състояние, при което самите творения на художника получават възможността да си сътворяват свои собствени нови светове. Нали разбирате сега — рече той усмихнато — защо Критикът трябва да бъде наистина човек — иначе не би могъл да сънува така, както сънува човекът.

Пиенето — то обединява и яденето, и сънуването.

Следва прекрасното удоволствие да се разговаря — приятел с приятел, както ние сега. Това не е ново, но е заслуга на художника, че го е включил.

После сексът. Сексът е смешна работа. Аз като Критик бих го отхвърлил изцяло, ако вие, приятели мои, не ми бяхте дали възможност да видя нещо, което бе убягнало от вниманието на Джонатан Хоуг, нещо, което никога не съм се досещал да пресъздам в моите собствени художествени творби. Както вече казах — вашият художник е даровит. — Той ги погледна едва ли не с нежност. — Кажете ми, Синтия, какво обичате на този свят и какво ненавиждате и от какво се боите?

Синтия не направи и опит да му отговори, а само се притисна по-плътно до съпруга си. Рандъл покровителствено я прегърна с ръка. След това Хоуг се обърна към Рандъл.

— А вие, Едуард? Има ли нещо на този свят, за което бихте дали живота и душата си, ако е нужно? Не е необходимо да отговаряте — снощи, когато се наведохте над леглото, аз го прочетох на лицето ви и в сърцето ви. Талантливо изкуство, талантливо изкуство — и единият, и другият. В този свят открих няколко прояви на даровито и оригинално изкуство, достатъчно, за да имам право да насърча вашия художник да опита пак. Имаше обаче и толкова много бездарно, нарисувано посредствено и любителски, че сърце не ми даваше да одобря творбата като цяло, докато не се сблъсках и не почувствувах трагедията на човешката любов.

Синтия го изгледа развълнувано.

— Трагедия ли? „Трагедия“ ли казахте?

В погледа, който Хоуг й отправи, се четеше не съчувствие, а спокойно одобрение.

— А как другояче би могло да се нарече, драга моя?

Тя втренчи очи в него, после се извърна и зарови лице в ревера на сакото на съпруга си. Рандъл я погали по главата.

— Престанете, Хоуг! — рече той гневно. — Пак я изплашихте.

— Не съм искал.

— Искахте. И мога да ви кажа какво си мисля за вашата история. В нея има пукнатини, през които може да пропадне цял слон. Вие сте я изфабрикували.

— Вие не вярвате на разказа ми.

Истина беше. Рандъл не вярваше. И като продължаваше да утешава съпругата си, той продължи смело:

— Ами онова вещество под ноктите ви — за него какво ще кажете? Забелязах, че го пропуснахте. Ами отпечатъците от пръстите ви?

— Веществото под ноктите ми има твърде малко общо с тази история. То си изпълни предназначението, а именно да уплаши Синовете на Птицата. На тях им беше известно какво е то.

— А какво бе то?

— Кръвта на Синовете, напластена там от моето друго „аз“. За отпечатъците ли попитахте? Джонатан Хоуг искрено се боеше да му ги снемат. Джонатан Хоуг е човек, Едуард. Трябва да запомните това.

Рандъл кимна. Хоуг продължи:

— Разбирам. Честно казано, дори и сега не си спомням, макар че цялостната ми личност знае за това. Джонатан Хоуг имаше неспокойния навик да избърсва предметите с носната си кърпа — може би е избърсал и дръжката на креслото ви.

— Не си спомням такова нещо.

— Нито пък аз.

Рандъл отново поде спора.

— Това не е всичко, дори не е и половината. Какво ще кажете за санаториума, в който казахте, че сте били? А кой ви плаща? Откъде получавате парите си? Защо, по дяволите, Синтия винаги се боеше от вас?

Хоуг погледна по посока на града — откъм езерото пълзеше мъгла.

— За тези въпроси остана малко време — каза той, — и няма значение дори и за вас дали вярвате, или не. Вие обаче вярвате — няма как да не вярвате. Ала вие повдигнахте един друг въпрос. Ето. — Той измъкна от джоба си дебела пачка банкноти и ги подаде на Рандъл. — Можете да вземете и това — на мен повече няма да ми трябват. След няколко минути аз ще ви напусна.

— Къде отивате?