Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

— Аз ли? Защо?

— Защото той е дявол. Син на Птицата. А те се страхуват от вас. Хайде! — той бързо заведе Хоуг в спалнята, като продължаваше да говори. — Моята грешка е, че не бях склонен да повярвам в нещо, което ми се случи. Онова не бяха сънища. — Той затропа по вратата на банята с дулото на револвера. — Потбъри! Хоуг е тук. Правете, каквото ви казвам, и може и да излезете жив оттук.

— Какво искате от него? — попита Хоуг неспокойно.

— Нея , разбира се.

— О…

Рандъл затропа отново, после се обърна към Хоуг и прошепна:

— Ако отворя вратата, ще застанете ли лице с лице срещу него? Аз ще бъда плътно до вас.

Хоуг преглътна, погледна Синтия и отговори:

— Разбира се.

— Хайде тогава!

Банята беше празна — тя нямаше прозорец, нито пък друг някакав приемлив изход, но беше очевиден начинът, по който Потбъри се бе измъкнал. Емайллакът бе остърган от повърхността на огледалото с бръснарско ножче.

Те поеха риска за седемте години нещастна любов и счупиха огледалото. Ако знаеше как, Рандъл би се покатерил и би ги подпретнал всичките — но понеже не знаеше, стори му се, че ще е най-умно да затвори дупката.

След това нямаше друго какво да правят. Обсъдиха случилото се над притихналото тяло на съпругата на Рандъл, но нямаше какво да се направи. Те не бяха магьосници. След малко Хоуг отиде във всекидневната, тъй като желаеше да остави Рандъл насаме с мъката му, а същевременно и не желаеше да го изостави напълно. От време на време надникваше при него. Именно при едно такова надникване той забеляза малка черна чанта, наполовина пъхната под леглото, и се досети за предназначението й — лекарска чанта. Влезе и я вдигна от пода.

— Ед — попита той, — да сте виждали това?

— Кое? — Рандъл вдигна мътния си поглед и прочете върху капака надписа с поизтъркани релефни златни букви:

Д-Р ПОТИФАР Т. ПОТБЪРИ

— Ха?

— Сигурно я е забравил.

— Не е имал възможност да я вземе — Рандъл взе чантата от Хоуг и я отвори — стетоскоп, форцепс, щипки, игли и най-различни шишенца в една кутия — обичайните за един лекар принадлежности. Имаше и някаква рецепта.

— Хоуг, погледнете това!

Тази рецепта не може да бъде изпълнена повторно.

МИСИС РАНДЪЛ — ДА СЕ ВЗЕМА СПОРЕД ЛЕКАРСКОТО ПРЕДПИСАНИЕ!

АПТЕКА „БЛАГОВЪЗПИТАНОСТ И ЕВТИНИЯ“

— Дали се е опитвал да я отрови? — предположи Хоуг.

— Едва ли — това е обичайното предупреждение за приспивателните. Искам обаче да видя какво представлява. — Той разклати шишето. Изглеждаше празно. Започна да разчупва восъка.

— Внимателно! — предупреди Хоуг.

— Разбира се.

Докато отваряше шишето, той го държеше доста надалеч от лицето си. После много предпазливо го помириса. От него се разнасяше аромат — неуловим и безкрайно благоуханен.

— Теди? — той се обърна, като изтърва шишето. Това наистина беше Синтия, клепачите й трепкаха. — Не им обещавай нищо, Теди! — Тя въздъхна и очите й отново се затвориха.

— Птицата е жестока! — прошепна тя.

— Вашите пристъпи на амнезия са разковничето на цялата тази история — настояваше Рандъл. — Ако знаехме с какво се занимавате през деня, ако знаехме каква ви е професията, щяхме да узнаем защо Синовете на Птицата се стремят с всички сили да ви пипнат. Дори нещо повече — щяхме да знаем как да се борим с тях, защото те очевидно се боят от вас.

Хоуг се обърна към Синтия.

— А вие какво мислите, мисис Рандъл?

— Мисля, че Теди е прав. Ако знаех достатъчно за хипнозата, щяхме да опитаме с нея, но не знам, така че скополаминът е следващата най-добра възможност. Съгласен ли сте да опитаме с него?

— Щом вие намирате за добре, да.

— Подай чантата, Теди — тя скочи от писалището му, където се бе покачила, на пода. Той протегна ръка да я хване.

— Не трябва да се изморяваш, малката — рече недоволно той.

— Глупости, аз съм добре вече.

Бяха се оттеглили в кантората почти веднага щом Синтия се събуди. Честно казано, беше ги страх, но се страхуваха не безразсъдно, а без да падат духом. Апартаментът им се струваше нездравословно място за живеене. В кантората не беше много по-хубаво. Рандъл и Синтия бяха решили да се махнат от града . Отбиването в кантората беше предпоследната им спирка за военно съвещание.

Хоуг не знаеше какво да прави.

— Забравете, че изобщо сте виждали тази чанта — предупреди го Рандъл, докато приготвяше подкожната инжекция. — Тъй като не съм лекар, нито разбирам от упойки, нямам право да върша това. Но понякога има полза. — С памуче, потопено в спирт, натри едно място под лакътя на Хоуг. — Стойте така… готово. — Той заби иглата.