Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

— Познавам ги аз — каза Рандъл. — Вече няма да ме измамят. Птицата е жестока.

Потбъри закри лице с ръцете си.

Няколко секунди и двамата стояха в пълно мълчание. Толкова време бе необходимо, за да се филтрира през размътения и зашеметен разсъдък на Рандъл една нова идея. Когато тя стигна до съзнанието му, той ритна Потбъри в чатала. Събитията от последвалите няколко секунди бяха твърде объркани. Потбъри не вдигна олелия, но се съпротивляваше. Рандъл дори и не направи опит да се бие честно, а подкрепи своя първи брониран удар с други, по-мръсни.

Когато нещата застанаха по местата си, Потбъри се оказа в банята, а Рандъл, с ключа в джоба си, отвън, в спалнята. Той дишаше тежко, но подобни незначителни повреди като тези, които бе понесъл, почти не го вълнуваха.

Синтия продължаваше да спи.

— Мистър Рандъл, пуснете ме да изляза оттук!

Рандъл се бе върнал при стола си и се мъчеше да измисли как да се измъкне от това затруднение. Той бе вече напълно трезвен и дори не правеше опит да се съветва с бутилката. Мъчеше се да си набие в главата, че наистина е имало Синове на Птицата и че точно сега държи един от тях заключен в банята.

В такъв случай Синтия беше в безсъзнание, защото… бог да им е на помощ! — Синовете бяха откраднали душата й. Дяволи — били са нападнати от дяволи.

Потбъри заудря по вратата.

— Какво означава това, мистър Рандъл? Да не сте си загубили ума? Пуснете ме да изляза оттук!

— Какво ще направите, ако ви пусна? Ще възвърнете ли живота на Синтия?

— Ще направя за нея това, което е по силите на един лекар. Защо постъпихте така?

— Знаете защо. Защо закрихте лицето си?

— Какво искате да кажете? Понечих да кихна, а вие ме ритнахте.

— Може би трябваше да кажа „Наздраве“! Вие сте дявол, Потбъри. Вие сте Син на Птицата!

Последва кратко мълчание.

— Що за глупост е това?

Рандъл се замисли. Може и да беше глупост, може би Потбъри се е канел да кихне. Не! Това бе единственото обяснение, което имаше смисъл. Дяволи, дяволи и черна магия. Стоулс и Фипс, и Потбъри и останалите.

А Хоуг? Това би обяснило нещата — почакай малко, така. Потбъри мразеше Хоуг. Стоулс мразеше Хоуг. Всичките Синове на Птицата мразеха Хоуг. Много добре, дявол или нещо друго той и Хоуг бяха единомишленици.

Потбъри отново заудря вратата, но вече не с юмруци — нанасяше по-тежки и по-редки удари, което означаваше, че блъска с рамо и с цялата тежест на тялото си. Вратата не бе по-здрава, отколкото са обикновено вътрешните врати в един апартамент — очевидно, нямаше да издържи дълго на подобна обработка.

Рандъл затропа откъм своята страна.

— Потбъри! Потбъри! Чувате ли ме?

— Да.

— Знаете ли какво ще направя сега? Ще позвъня на Хоуг и ще го накарам да намине насам. Чувате ли това, Потбъри? Той ще ви убие, Потбъри, той ще ви убие!

Отговор не последва, но скоро тежките удари се подновиха. Рандъл взе револвера си.

— Потбъри! — никакъв отговор. — Потбъри, престанете или ще стрелям. — Ударите дори не намаляха.

На Рандъл внезапно му хрумна нещо.

— Потбъри, в името на Птицата , отдръпнете се от вратата!

Трясъкът спря, сякаш някой отведнъж го преряза. Рандъл се заслуша, а после продължи да се възползва от надмощието си.

— В името на Птицата не докосвайте повече тази врата! Чувате ли ме, Потбъри?

Отговор не последва, мълчанието продължаваше.

Беше рано — Хоуг все още си бе у дома. Той съвсем явно се слиса от несвързаните обяснения на Рандъл, но се съгласи да дойде незабавно или поне да побърза.

Рандъл се върна в спалнята и възобнови двойното си бдение. В лявата си ръка държеше неподвижната и хладна ръка на жена си, а в дясната — револвера, готов, в случай че заклинанието не успее да действува. Ударите обаче не се подновиха — в продължение на няколко минути и в двете помещения цареше мъртва тишина. После Рандъл дочу или така му се стори, леко стържене откъм банята — необясним, злокобен звук.

Не знаеше какво да предприеме, ето защо и нищо не предприе. Стърженето продължи няколко минути и спря. След това пак настъпи тишина.

При вида на револвера Хоуг отстъпи назад.

— Мистър Рандъл!

— Хоуг — обърна се към него Рандъл, — вие дявол ли сте?

— Не ви разбирам.

— Птицата е жестока!

Хоуг не закри лицето си — той само изглеждаше смутен и малко по-угрижен.

— Добре — отсъди Рандъл. — Влизането разрешено! Ако наистина сте дявол, то сте от онези дяволи, които ми допадат. Хайде — заключил съм Потбъри и искам да се изправите насреща му.