Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

— Птицата е жестока!

Той ли изрече това? Или някой го каза на висок глас? Птицата е жестока. Задъхвайки се, отиде да отвори прозореца на спалнята и погледна навън. Бе все още тъмно, тъмно като в рог. По улиците долу нямаше никой. Откъм езерото прииждаше облак мъгла. Колко ли беше часът? Шест сутринта по часовника на масата. В този затънтен град никога ли не се развиделява?

Синовете на Птицата. Изведнъж се почувствува много коварен — те си мислеха, че е в ръцете им, но той щеше да ги измами, — те не би трябвало да сторят това на него и на Синтия. Щеше да разбие всяко огледало в къщата! Той забърза към кухнята, където в „чекмеджето за всичко“ държеше чук. Взе чука и се върна в спалнята. Първо голямото огледало…

Поколеба се точно когато се канеше да замахне с чука. Това нямаше да се хареса на Синтия — седем години нещастна любов! Той самият не беше суеверен, но… Това нямаше да се хареса на Синтия! Той се обърна към леглото с намерение да й обясни — беше толкова очевидно, — просто натрошават огледалата и така ще се избавят от Синовете на Птицата.

Но се стъписа от нейното застинало изражение.

Досети се за един заобиколен начин. Те имаха нужда от огледало. Но какво е огледалото? Парче стъкло, което отразява. Много добре — ще направи така, че те да не отразяват! Освен това знаеше и как да го направи — в същото онова чекмедже с чука се търкаляха три-четири кутии евтин емайл лак и малка четка — останки от самонадеяната акция по доизкусуряването на мебелите, с която Синтия се бе заела навремето.

Той ги изсипа в малка купа — като ги смеси, от тях се получи около пинта 9 9 пинта (ам.) = 0,47 л. Б.пр. гъста боя, достатъчна, помисли си той, за намерението му. Първо атакува голямото огледало, размазвайки емайллака по него с резки небрежни щрихи. Боята се стичаше по китките му и капеше по тоалетната масичка — не беше го грижа. После и другите…

Имаше достатъчно, макар че едва щеше да стигне да боядиса огледалото във всекидневната. Няма значение — то беше последното огледало в къщата — освен, разбира се, огледалцата в чантите и портмонетата на Синтия, но той беше вече решил, че те не влизат в сметката. Твърде малки бяха, за да се вмъкне през тях човек, а и бяха прибрани и скрити от погледа.

Боята бе смесица от малко количество черен и вероятно кутия и половина червен емайллак. Сега целите му ръце бяха омазани с тази боя — имаше вид на главно действуващо лице в убийство с брадва. Нищо — той отри боята, или поне повечето от нея с една хавлиена кърпа и се върна при стола и бутилката.

Нека сега се опитат! Нека сега опитат мръсната си гадна черна магия! Беше им препречил пътя.

Той се приготви да посрещне зората.

Звънът на домофона го вдигна от стола твърде омаломощен, но убеден, че изобщо не е мигвал. Синтия беше, така да се каже, добре. Все още спеше, а това бе най-доброто, на което той се надяваше. Той нави тръбичката си и се успокои от ударите на сърцето й.

Звънецът продължаваше да звъни — или бе зазвънял отново, — не знаеше кое от двете. Вдигна машинално слушалката.

— Тук Потбъри — разнесе се глас. — Какво става? Спите ли? Как е болната?

— Няма промяна, докторе — отвърна той, стремейки се да овладее гласа си.

— Така ли? Добре, отворете ми.

Когато отвори вратата, Потбъри бързо мина покрай него и влезе право при Синтия. Наведе се над нея миг-два, после се изправи.

— Струва ми се, че положението е същото — рече той. — А и не може да се очаква кой знае каква промяна за един-два дни. Кризата може би ще е в сряда — той погледна любопитно Рандъл. — Какво, по дяволите, сте направили? Имате вида на човек, пиянствувал четири дни.

— Нищо — каза Рандъл. — Защо не ми позволихте да я изпратя в болница, докторе?

— Най-голямото зло, което щяхте да й направите.

— Какво знаете за нейното заболяване? Вие дори не я прегледахте. Вие не знаете от какво е болна. Нали?

— Вие луд ли сте? Нали ви казах вчера?

Рандъл поклати глава.

— Само шаблонни приказки. Вие се опитвате да ме будалкате за нея. И аз искам да знам защо.

Потбъри пристъпи към него.

— Вие наистина сте луд, а и пиян — той изгледа любопитно голямото огледало. — Искам да разбера какво става тук. — Той допря пръст до намазания емайллак.

— Не пипайте!

Потбъри се възпря.

— Това за какво е?

Рандъл имаше лукав вид.

— Аз ги надхитрих.

— Кого?

— Синовете на Птицата. Те минават през огледала, но аз им преградих пътя.

Потбъри се втренчи в него.