Робърт Хауърд - Алената цитадела

Конан погледна спътника си с надежда.

— Решетката на външната врата е затворена с ключалка, която може да се отвори само отвън. Няма ли някакъв друг изход?

— Има друг изход, но няма да го използуваме — той води право надолу — засмя се Пелиас. — Не се безпокой. Да видим тази решетка.

Тръгнаха към изхода. Магът вървеше неуверено, но постепенно походката му стана по-твърда. Вървейки след него, Конан каза боязливо:

— В тази галерия живее отвратителна гигантска змия. Трябва да се пазим от среща с нея.

— Помня я — мрачно отговори Пелиас. — Аз бях принуден да гледам как тя изяжда един след друг десетте ми най-верни слуги. Името й е Сатка. Тя е любимката на Тзота.

— Значи Тзота е създал това подземие, за да крие тук своите отвратителни чудовища!

— Не, към строежа на подземието той няма никакво отношение. Съвременният Хорсемиш е основан преди три хиляди години върху развалините на още по-стар град. Крал Косус Първи, основателят на кралството, построил двореца си на върха на хълма, а по-късно открил зазидана врата, разбил я и намерил това подземие почти същото, каквото ей сега. Великият везир тръгнал да го изследва, но загинал в един от кладенците. Изплашеният крал заповядал отново да зазидат вратата, а той изоставил двореца си, построил нов, но и оттам избягал в ужасна паника, когато един ден открил на мраморния под да расте черна плесен.

Тогава той отпътувал с целия си двор на изток и там основал нов град. Дворецът на хълма останал необитаем и започнал да се руши. Когато Акуто решил да върне някогашната слава на Хорсемиш, той превърнал двореца в крепост. И накрая Тзоталанти издигнал тук своята алена цитадела. Той открил подземието и успял да избегне клопките по пътя. Върнал се оттам със странно изражение на лицето и оттогава то не го напуска.

Пелиас се замисли за секунда и продължи:

— Аз видях тези тунели и нямам никакво желание да се спусна надолу в търсене на знания и тайни. Аз съм магьосник от векове, толкова стар, че не е за вярване. Но аз съм човек. А що се отнася до Тзота… Разправят, че една танцьорка от Шадизар прекалила с виното и заспала близо до древните развалини на Дагота. Събудила се през нощта в обятията на черен демон — от тази връзка бил заченат проклятия хибрид, когото наричат Тзота-ланти.

Внезапно Конан отскочи и дръпна спътника си. Пред тях се появи бялата, пробляскваща Сатка. Очите й блестяха с хилядолетна омраза. Конан събра всичките си сили и кураж и втъкна факлата си в жестоката й паст, но змията не му обърна никакво внимание. Смразяващият й поглед бе устремен към Пелиас. А той се усмихваше спокойно, скръстил ръце на гърдите си. Леденото презрение към обречените жертви в огромните жълти очи на Сатка се смени със страх и ужас… Съскайки, тя изчезна.

— Какво я изплаши така? — попита Конан, като неспокойно погледна спътника си.

— Всички влечуги виждат неща, които убягват от погледа на смъртния човек — загадъчно отвърна Пелиас. — Ти виждаш моята външна обвивка, а змията видя истнската ми същност.

Ледена пот изби по гърба на Конан. „Човек ли е Пелиас — помисли си той, — или демон от подземието, приел облика на човек?“ За миг се изкуши да забие меча в гърба на спътника си, но тъкмо тогава стигнаха до желязната решетка, чиито дебели пръти изглеждаха черни на фона на светлината от факлите по тестния коридор зад нея. През решетката се виждаше тялото на Шукели, проснато в локва кръв.

Пелиас се засмя и стените отразиха зловещо звука.

— Кълна се в белоснежните бедра на Иштар, нима виждам благородния Шукели! Същият, който бесеше моите млади слуги за краката и крещеше от радост, докато одираше кожата им на парцали. Нима спиш, скъпи Шукели? И защо си така притихнал, защо тлъстото ти коремче е така плоско, изтърбушено като на печено прасе?

— Той е мъртъв — промърмори обърканият Конан.

— Мъртъв или жив — каза през смях Пелиас, — той ще ни отвори вратата.

Пелиас плесна рязко с длани и извика:

— Стани, Шукели! Вдигни тялото си от окървавените каменни плочи и отвори вратата на своите господари! Стани!

Разнесе се гробовен стон. Косите на Конан се изправиха, обля го студена пот, като видя, че тялото на евнуха зашава и тлъстите му ръце се загърчиха. Смехът на Пелиас прозвуча като безжалостен удар от брадва. Евнухът се изправи с мъка, придържайки се за прътите. Конан трепереше — имаше чувството, че кръвта му се вледенява, а костите му омекват. Шукели отвори клепачи, но погледът му беше безжизнен. От разпрания корем се точеха червата му и той ги тъпчеше с крака, докато отваряше резето. На Конан му се струваше, че Шукели е жив, но не… това беше магия.