Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Първите страници на това произведение са написани през 1936 година. Те започват така: „Бях владетел на берберите и се прибирах у дома. Току-що бях присъствал на стригането на хилядите овце от бащиното ми наследство. Там те не носят онези звънчета, които разливат своя благослов от планинските склонове до звездите. Гласът им наподобява само ромон на течаща вода, а единствено тази музика ни успокоява, нас, обсадените от жаждата…“ Рамката на творбата остава непроменена, макар че тонът не запазва същата дистанция.

Дрийо Ларошел и Кремийо, на които Сент-Егзюпери прочита първите страници, се отнасят резервирано. За тях Сент-Егзюпери е поетът на действието, мъжествен писател, от когото светът очаква нови разкази за приключения. Поради скромността си, Сент-Егзюпери бил чувствителен към критиката. Той, който се интересува преди всичко от приключенията на духа, се прибира много потиснат след това четене, разтревожен дали не е поел погрешен и неподходящ за него път.

Споменът за живота му в Сахара вдъхновява мисълта му и го насърчава да избере пустинята за място на действие на своите размишления.

Ако разглеждаме творчеството на Сент-Егзюпери в неговата цялост, оставаме поразени от това неотстъпно движение, което го отвежда от романната форма на „Южна поща“ до оголената форма на „Цитадела“. Нравственото безпокойство на автора постепенно завладява текстовете му, отстранявайки всякакви литературни ефекти. Все пак персонажите се запазват. Сент-Егзюпери признава необходимостта от притчата, но — доколкото този термин остава свързан с Новия завет — без двойственото време на образа и на представянето.

Винаги въплътена в образи, неговата етична концепция се търси единствено вътре в един вече създаден „език“. Сент-Егзюпери никога не подхвърля на съмнение необходимостта на света, формирал този тип човек. Човекът, който носи отговорност към другите в качеството му на съставна част от този свят. Защото ако желае независимостта на духа, той не приема човек да е безотговорен по отношение на своята общност:

„… Тъй като ти искаш да бъдеш здраво закрепен, натежал от права и задължения, и отговорен, ала не поемаш човешко бреме в живота, като бремето на зидаря на строеж, нает от някой господар на роби. Ето те празен, ако станеш изменник.“

В стремежа си да установи условията, които създават един живот, изпълнен с пламенно усърдие, Сент-Егзюпери изследва основните етапи, които свързват човека с Бога: семейството, домът, занаятът, човешката общност и превръщането им чрез усилието в едно величие, което ги надвишава. „Човек иска да даде смисъл на своя удар с мотика.“ Ала какво предлага той на човека, за да натовари със смисъл неговия удар с мотика? Предлага само едно трансцендентно движение на човека към Бога в противовес на статичното притежание и наслаждаване. Още в „Нощен полет“ той формулира мисълта си: да замениш тленното си тяло… Повтаря я в „Цитадела“: „Нещо станало ли е, обущарю, от какво си толкова весел? Но не изслушах отговора, тъй като знаех, че той ще сбърка и ще заговори за спечелените пари, за вечерята, която го чакаше, или за почивката. Той и не подозираше, че щастието за него бе да се преобразява в златовезани чехли.“ Този образ на замяната постоянно се повтаря: „Така те бяха се трудили цял живот за едно неоползотворимо богатство, бяха се заменили напълно за тази скъпоценна бродерия…“

Чрез тази единствена концепция Сент-Егзюпери отрича всяка система, която би издигнала материалното благосъстояние в своя единствена цел.

Хуманизмът му позволява на хора с най-противоположни възгледи от политически или социален характер да се осланят на него в полемиките си или да се позовават на творчеството му в подкрепа на своите тези.

Отсега нататък подобни приблизителни оценки на мисълта му ще бъдат невъзможни. В „Цитадела“ Сент-Егзюпери се връща неуморно към основните си теми, сякаш се е боял, че може да се получат недоразумения в интерпретацията на убежденията му. За да докаже учението си, той го „накъсва“ с толкова примери, колкото успява да намери. Така че, ако човек поиска да използва някой цитат, ще може, разбира се, да го извади от контекста и да го размаха като мото, ала поради факта, че Сент-Егзюпери не е оставил в неяснота никое от убежденията си, вече няма да е толкова лесно да се заемат цитати от него в подкрепа на някой политически или морален постулат.