Робърт Хауърд - Алената цитадела

— Освободи ме и ще ти платя в злато, равно на теглото ти — изръмжа Конан.

Под светлината на факлата блеснаха червени очи и ослепително бели зъби.

— Ти не се различаваш от другите бели псета. За черния човек, обаче, златото не е равностойно на кръвта. Цената на освобождението ти е… твоята глава!

Последните думи прозвучаха като безумен рев и мрачното ехо ги отрази. Конан стоеше неподвижен, уплашен от мисълта, че ще бъде заклан като жертвен овен, а след това се вцепени от гледката насреща: над главата на негъра се поклащаше огромна, едва различима в тъмнината вертикална фигура.

— Магът Тзота нищо няма да узнае — кикотеше се негърът. Опиянен от триумфа и ненавистта си, той не забелязваше смъртта, надвесена над него. — Когато той се появи тук, демоните отдавна ще са разкъсали плътта ти и натрошили костите ти, Амра! А аз ще имам главата ти!

Негърът разкрачи големите си крака за по-сполучлив удар и вдигна масивния си меч с две ръце. Мускулите му заиграха под черната кожа, проблясваща на светлината на факлата. В този момент гигантската сянка зад него рязко се изправи и след това нанесе мълниеносен удар…

Дебелите устни се разкривиха от болка, без да отронят звук. Тялото бе отхвърлено към другия край на коридора. Извиващата се плът го последва, омота го с мъртвешкобледи пръстени. Конан чу хрущенето на чупещи се кости. Връзката ключове се изтърколи в краката му…

Той се опита да я достигне, но веригата го дръпна. Почти задушавайки се, Конан изхлузи стъпалото от сандала си и с пръстите на крака си подхвана ключовете. Много внимателно, за да не ги изпусне, той ги придърпа и ги хвана с ръце, едва сдържайки се да не нададе триумфален рев.

Още минута и ще е свободен. Конан взе и изпуснатия наблизо меч, а после се огледа. Змията се отдалечаваше в тъмнината, като влачеше нещо разпокъсано, не приличащо вече на човек. Конан се затича към все още отворената врата. Още няколко крачки и ще е на свобода… Но под свода се разнесе рязък смях, решетката падна и тежкото резе хлопна. През прътите видя грозна, хилеща се мутра… Евнухът Шукели му бе отнел ключовете. Но не бе обърнал внимание на меча в другата ръка на пленника. Като изруга, Конан метна меча като копие, широкото острие прехвърча през прътите на решетката и смехът на Шукели секна. Евнухът се прегъна и падна, като се мъчеше да натика обратно с дебелите си ръце вътрешностите, разпилели се от ужасната рана на корема му.

Конан застена от диво удовлетворение. Но си оставаше пленник. Ключовете не му послужиха, вратата се отключваше само отвън. Нямаше смисъл да се опитва да счупи решетката с меча. По прътите личаха следи от невероятни зъби и той с ужас си представи страховитите чудовища, опитвали отчаяно да се измъкнат. Трябваше да търси друг изход. Конан смъкна факлата и навлезе в тунела, водещ към вътрешността. Нямаше следи от змията и нейната жертва с изключение на кървавата ивица по пода.

Обгърна го мълчалива тъмнина. Мигащата светлина на факлата правеше само малка пролука. Отвсякъде се виждаха странични отвори, но Конан вървеше само по главния коридор, като внимателно гледаше под краката си, за да не налети на някоя нова изненада. Неочаквано чу жалостно скимтене — като че плачеше млада жена. „Навярно е някоя от многочислените жертви на Тзоталанти“ — помисли си Конан, проклиняйки мага за пореден път и се отправи по посока на звука.

Сега той се движеше по тесен и хлъзгав тунел. Риданията се чуваха все по-ясно. Накрая от тъмнината изплува някаква неопределена фигура. Той се приближи, но се вцепени от ужас, като видя в краката си разлята жива форма. Контурите й се движеха като октопод, но безформените пипала бяха твърде къси. Тялото изглеждаше като направено от желе. Главата приличаше на жабешка, а риданията излизаха от огромна, широко отворена уста. Когато изпъкналите очи на чудовището видяха Конан, риданията се превърнаха в смях и то запълзя към нето.

Конан се спря за миг, след това побягна назад, без дори да се сети за меча си. Може би тази твар бе от земна плът, но той не бе сигурен дали земното оръжие е способно да спре и чудовището. Още няколко секунди чуваше зад гърба си мекото шляпане на това невероятно тяло и странните звуци. Смехът бе определено човешки. Така се кикотеха похотливите жени от Шидизар в Града на разкоша, където младите робини се разголваха докрай на публични места. Колко невероятно извратено бе дяволското умение на Тзоталанти, за да вдъхне живот на такова същество!