Робърт Хауърд - Алената цитадела

Той побягна към галерията, но по пътя се препъна в някаква тъмна, мека купчина. Не успя да я заобиколи, падна и факлата се претърколи встрани. Объркан от това падане, Конан изостави почти угасналата факла и продължи да тича по-нататък. Ръцете му шареха по отворите на тунела, той разчиташе вече само на инстинкта си. Вече сам не знаеше от колко време се лута така в тъмнината, когато същият този инстинкт на варварин го предупреди на неминуема одасност. Конан спря. Същото чувство бе изпитал някога на ръба на една пропаст, затова сега моментално клекна и започна да опипва каменния под. Скоро установи, че пред него зее голям отвор, нещо като кладенец. Протегна ръка с меча и с мъка допря противоположния край на отвора. Разбира се, можеше да го прескочи, но реши, че рискът е твърде голям. По-добре бе да се върне назад и да търси главния коридор.

Пое обратно, но едва направил няколко крачки, усети слаб, призрачен вятър, идещ откъм кладенеца. Повеят на вятъра бе придружен от слаб шум, наподобяващ тътена на биещи далеч барабани. Студена пот изби по тялото на Конан. Докато отстъпваше заднешком, от кладенеца се измъкна НЕЩО. Конан не можеше да го опише. Не виждаше абсолютно нищо, но ясно чувствуваше присъствието на недосегаем, невидим разум, витаещ наоколо. Конан се обърна и побягна с всички сили. В далечината пред себе си съзря миниатюрна червена светлинка. Когато я доближи, видя в краката си неугасналата докрай факла. Грабна я, раздуха огъня и се огледа — вече навлизаше в зала, където се кръстосваха няколко галерии. В този момент пламъкът потрепера, като че ли го духнаха невидими устни. Конан усети нечие присъствие и повдигна факлата, за да вижда по-добре. Не видя нищо, но смътно почувствува, че нещо неосезаемо и невидимо лети из въздуха. Размаха меча над главата си и му се стори, че разсича нещо рехаво като паяжина. Изплашен от това ново премеждие с непознат враг, той побягна, като непрекъснато усещаше зловонното дихание на гонещия го.

Изскочи в широкия тунел, като очакваше всеки миг от тъмнината да го нападнат рогати и ноктести чудовища. Странните шумове и звуци в подземието не секваха за секунда: чуваха се ту продължителни вопли, ту демоничен смях, ту съвършенно ясен кикот на хиена, преминаващ в отвратителни богохулни ругатни. В отворите на страничните тунели пред погледа му се мяркаха чудовищни контури, слухът му долавяше предпазливи, плъзгащи се стъпки.

Конан беше в самия ад — ад, сътворен от Тзота-анти.

В широката централна галерия странните сенки вече не се виждаха, макар че той ясно чуваше шум от смучещи, гладни уста и усещаше погледа на жадуващи плътта му очи. Скоро разбра причината за това: зад гърба му се плъзгаше грамадно влечуго. Той едва успя да отскочи в един страничен отвор и бързо угаси факлата. Край него пропълзя огромната змия, издута от последната си жертва. Редом до Конан нещо изскимтя и побягна в тъмнината. Беше съвършено ясно, че главната галерия е ловна територия на змията и всички останали чудовища я избягваха.

За Конан змията бе по-безопасното зло. Той дори изпита симпатия към нея, като си спомни ридаещия и кикотещ се ужас или безформеното зло, изпълзяло от бездънния кладенец. Змията във всеки случай беше земна твар, това е пълзяща смърт, но тя заплашва само тленното човешко тяло, докато другите ужаси заплашват и душата, и разума.

След като змията се отдалечи, той я последва на безопасно разстояние, като отново раздуха пламъка на факлата. Но не бе изминал и стотина крачки, когато чу тежки стенания от един страничен тунел. Предпазливостта му подсказваше да не се отклонява от пътя, но любопитството го теглеше натам. Конан вдигна високо факлата, от която бе останала съвсем малка част и влезе в страничния отвор.

Той стоеше пред обширна камера, отделена с висока до тавана решетка. В клетката Конан различи нещо като човешки силует, уплетен от леторастите на подобно на лоза растение. То израстваше направо от каменния под и бе покрито с островърхи листа и тъмночервени цветове — странно растително извращение. Меките и гъвкави клонки обвиваха голото човешко тяло като в страстна прегръдка, а един голям цвят трептеше близо до устата му. Тежки, провлечени стонове се носеха от безволно отпуснатите устни, главата се поклащаше в пристъпи на нетърпима болка, очите бяха отправени към Конан. Но в погледа на тези изцъклени, замъглени синьозелени очи нямаше и проблясък на разум.

Внезапно едрите тъмноалени цветове оживяха и притиснаха листа към полуотворените устни. Крайниците на нещастника се загърчиха от ужасна болка; клонките на лозата затрепериха като в екстаз, завибрираха. По цялата им дължина пробягваха вълни от променящи се цветове, цветчетата набухваха и ставаха все по-ярки и по-отровни.