Робърт Хауърд - Алената цитадела

Конан разбра, че пред него е някаква нова форма на ужаса, измислена от магьосника. Мъките на пленника, независимо дали това бе демон или човек, го разчувстваха. Потърси отвор за клетката и скоро откри решетеста врата, заключена с голям катинар. За късмет един от ключовете във връзката беше за този катинар и Конан бързо влезе. Растението реагира веднага, напрегна се и се люшна към него. Венчелистчетата се събраха под формата на глава на кобра, леторастите се размахваха като пипала на октопод. Това не бе само живо растение. Конан усещаше присъствието на чужд, злобен разум. Растението го виждаше и от него се носеха вълни на ненавист. Конан приближи предпазливо, лозата се изви като кобра пред скок и тогава човекът с един удар на меча преряза стъблото.

Нещастният пленник беше отхвърлен настрана, а лозата започна да се гърчи като обез-главена змия, огъвайки се в причудливи форми. Мустачките пляскаха като камшици, листата се тресяха и шибаха въздуха, венчелистчетата конвулсивно се разтваряха и затваряха… Накрая по цялото растение пробягна силна тръпка, то омекна, свлече се на пода и ярките цветове помръкнаха. От прерязаното стъбло потече неприятно миришеща бяла течност.

Конан наблюдаваше всичко-това с учудване, докато някакъв шум зад гърба му не го накара бързо да се обърне. Освободеният затворник се бе изправил на крака и внимателно го разглеждаше. Очите му вече не бяха нито стъклени, нито синьозелени, а дълбоки и черни и в тях се четеше силна воля и разум, безсмисленият им израз бе изчезнал. Човекът притежаваше стройно тяло, благородна осанка, фини ръце — всичко у него издаваше родения аристократ. Но първите му думи бяха странни.

— Коя година сме? — попита той на истийски.

— Днес е десетия ден на месец Юлук от годината на Газелата — отвърна Конан.

— Велика Иштар! — промълви непознатият. — Десет години!

Той прокара длан по челото си и разтърси глава, сякаш искаше да освободи мозъка си от застоялата там мъгла.

— Все още всичко ми е смътно — продължи той. — След десет години безпаметност не мога ясно да съобразявам, кой си ти?

— Конан от Кимерия, сега съм крал на Аквилония.

— Нима? — учуди се непознатият. — А какво стана с Кумедид?

— Собственоръчно го удуших същата нощ, когато войските ми превзеха столицата — отговори Конан.

Този отговор, макар и наивен в определена степен, накара непознатия леко да се усмихне.

— Извинете ме, Ваше величество. Първо трябваше да Ви благодаря за услугата, която ми оказахте. Но все още се чувствувам като човек, внезапно разбуден от сън. Сън, дълбок като смъртта, пълен с кошмари, по-страшни от мъките на ада. Кажете, защо посякохте растението, вместо да го изтръгнете с корените му?

— Отдавна знам, че не бива да се пипа с ръце нещо, което не познаваш — обясни Конан.

— Правилно! Ако го бяхте изтръгнали, по корените му щяхте да намерите такива неща, пред които меча Ви би бил безсилен. Корените на Юхта стигат до самия ад.

— А кой си ти? — грубо попита Конан.

— Името ми е Пелиас.

— Какво?! — извика Конан. — Магьосникът Пелиас — съперникът на Тзота, тайнственно изчезнал от лицето на земята преди десет години?!

— Само от лицето на земята — горчиво се усмихна Пелиас. — Тзоталанти предпочете да ме остави жив, но в окови, по-ужасни от ръждивите железа за обикновените затворници. Той ме затвори с това ужасно растение, чието семе е прилетяло от дълбините на черния космос и е намерило благодатна почва в ада, в разложените тела, гъмжащи от червеи. Заради проклетото растение, което ме бе оплело, не можех да си спомня нито една от моите магии, не помнех нищо за магическите сили и символите на властта. То изпиваше душата ми с гадните си ласки, изпиваше разсъдъка ми. Моят разум бе пуст като амфора без дъно. Десет години! Велика Иштар!

Конан мълчеше, завладян от необикновения разказ. Отпуснал бе надолу ръката си с меча, а с другата държеше остатъка от догарящата факла. „Разбира се — мислеше си той, — този човек е луд. След десет години, прекарани в такива мъки, всеки би полудял…“. Но в спокойните, тъмни очи не можеше да открие признаци на безумие.

— Кажи ми, кой сега е магьосник в Хорсемиш? — попита Пелиас. — Впрочем, няма защо да питам. Моите сили се възвръщат и аз виждам отразена всъзнанието ти картина на страшно сражение и пленен чрез измяна крал. Виждам и препускащите на север крал Страбонус, крал Амалрус и Тзоталанти. Още по-добре! Магьосническите ми умения са още слаби след дългогодишния сън и предпочитам засега да не се сблъсквам с Тзота. Нужно ми е още малко време да възстановя мощта си. Да вървим, не бива да оставаме повече в този затвор!