Робърт Хауърд - … и се роди вещица

— Ах, ти мизерен разбойнико! — очите на атамана мятаха светкавици наляво и надясно. — Ах, ти бандит, домъкнал се кой знае откъде! Как се осмеляваш да подриваш авторитета ми пред моите хора?!

— Нямаше нужда да правя това! — обади се Конан. — Ти много се лъжеше, като твърдеше, че нямам нищо общо с огромния брой новодошли мъже в бандата. Напротив — имам много общи неща с тях. Заповедите издаваш ти, но те се сражават за мен! Зуагирите не са хора, които биха могли да имат два вожда! Всички знаят кой от нас двамата е по-силен. Аз ги разбирам по-добре от теб, а и те разбират мен повече от теб, защото и аз, и те, — всички ние сме варвари.

— И какво биха казали твоите варвари, когато им съобщиш, че трябва да се бият на страната на кауранците? — язвително попита Олгерд.

— Те ще тръгнат натам, накъдето ги поведа. Ще им обещая цял керван камили, натоварени със злато. Кауранците с радост ще платят на всеки, който ги избави от Констанциус. А след това ще ги поведа към Туран, както си говорехме преди малко. Те мечтаят за плячка и ще влязат в бой с всеки, от когото биха могли да я получат. А защо това да не бъде Констанциус?

В очите на Олгерд полека пропълзя светлината на разума. Той беше победен. Толкова дълго живееше в своите сънища за завладяване на света, че пропусна да забележи, какво става под собствения му нос. Много от дребните събития и случки, на които не беше обърнал достатъчно внимание, сега се наместваха като в мозайка и придобиваха ново значение. И в същия момент Олгерд разбра, че Конан не се хвали. Че всичко, което казва, е самата истина. Разбра, че огромният мъж пред него е истинският вожд на зуагирите.

— Няма да бъда с теб, когато умираш! — изръмжа Олгерд и ръката му се плъзна към ножницата.

В същия миг ръката на Конан излетя като атакуващ хишник и пръстите му стиснаха лакътя на атамана. За миг и двамата замръзнаха в безмълвна схватка. Стояха неподвижно един срещу друг, а очите им мятаха мълнии. По ръката на Олгерд се появиха капки студена пот. Без да отпуска хватката си, Конан се засмя.

— Способен ли си да оживееш, Олгерд?

Усмивката не слезе от лицето на кимериеца и когато започна още по-силно да впива пръсти в разтрепераната ръка на хазака. Последва изскърцване на кост, пречупваща се в друга кост. Лицето на Олгерд придоби пепеляв цвят. Беше прехапал долната си устна и кръвта се стичаше по брадата му. Но не издаде нито звук.

Конан високо се изсмя и го пусна. Олгерд се олюля и със здравата си ръка се подпря на масата.

— Подарявам ти живота, Олгерд, така както някога ти ми подари моя! — каза тихо Конан. — Въпреки че тогава ти не го направи от човеколюбие, а заради своите цели. Когато нареди да ме свалят от кръста, ти ме подложи на изпитание, което сам не би преживял. На това е способен само варварин от далечните северни страни. Качвай се на коня си и заминавай. Вързан е зад шатрата. В меховете под седлото имаш храна и вода. Ако тръгнеш веднага, никой няма да те види. Знаеш много добре правилата на пустинните номади — за сваления вожд няма милост!

Олгерд не отговори. Бавно се обърна и със залитаща походка се отправи към задния вход на шатрата. Мълчаливо отвърза огромния бял жребец, който го чакаше под сянката на клонеста палма. И пак без да промълви нито дума, придържайки осакатената си ръка в процепа на копринения си халат, се метна на коня и потегли през пустинята на изток, за да изчезне завинаги от живота на зуагирите.

Конан остана сам в шатрата. Изпразни на един дъх пълен бокал с вино и доволно примлясна с уста. Със замах метна празната чаша настрана, след което излезе от шатрата през предния вход.

Пред очите му се разпростираше лагерът на зуагирите, с шатри, направени от камилски кожи и мъже, облечени в бели дрехи — пеещи, каращи се, разговарящи.

— Хей, вълци, наострете уши! — извика Конан с глас, който се понесе като гръмотевица и достигна и най-отдалечената шатра. — Елате всички тук, при мен!

В една от каменните кули на градската крепостна стена седяха група мъже и внимателно слушаха какво говори един от тях. Повечето бяха още съвсем млади, но лицата им бяха изпити от продължителни мъки и страдания. Носеха прости мрежести метални ризници, а по овехтелите им кожени колани висяха ножове и ками.

— Сега вече знам със сигурност, че преди много месеци Конан каза самата истина — разпалено разказваше на другарите си Валери. — Дълги седмици прекарах пред вратите на двореца. Правех се на глухоням просяк, но единствено така успях да се добера до истината. Разбрах, че нашата кралица е пленена и затворена в катакомбите. Дебнех удобен момент и една късна нощ успях да проследя и пленя надзирателя, който пазеше затворената кралица. Отвлякох го в едно мазе наблизо и започнах разпит. Преди да умре, той ми разказа това, което ще чуете вие сега. То потвърждава предишните ми подозрения. Жената, която сега управлява Кауран, е вещица и се казва Саломе. Надзирателят ми каза, че килията, където е затворена Тарамис, е най-долния етаж в катакомбите.