Робърт Хауърд - … и се роди вещица

— Вярно, че се биеш като сто дявола, взети заедно! — съгласи се Олгерд. — Но въобще не си мисли, че ти си причината през последните месеци да дойдат толкова много нови хора при мен. Мъжете се стекоха в моята армия, защото правихме успешни нападения, взимахме огромна плячка и то благодарение на кого? На мен! Защото аз измислих всичко, аз предвождах грабежите, при мен дойдоха богатствата! Номадите обожават печелещите главатари на банди! Те дори имат навика повече да се доверяват на чужденците, отколкото на своите. Пред нас се откриват невероятни възможности! Хората ми са повече от 11 хиляди! А след година-две ще станат три пъти повече! С малкия си отряд правехме дребни набези в покрайнините на Туран, или нападахме мизерни градчета-държави. Но с една 30–40 хилядна армия бихме могли да завладеем цялата земя на шемитите, а аз да стана велик владетел… Мисля, че вече е врреме да нападнем Вереу, големия кръстопът на керваните в Туран.

— А аз мисля, че още не е дошъл подходящият момент! — поклати глава Конан.

— Какво значи „мисля“?! Аз единствен цмам право да мисля какво ще прави тази армия!

— За целите, които преследвам аз, броят на хората е напълно достатъчен! — продължи кимериецът, като се направи, че не чува репликата на Олгерд. — Не мога повече да чакам нито минута! Зле ми е от това дълго седене! Настъпи часът за разплата!

— Онзи кръст май още не ти е излязъл от главата! — ухили се хазакът. — Обичам хората, които знаят как да мразят. Но за твоя план ще помислим по-късно.

— Ако си спомняш, преди време, ти обеща да ми помогнеш да превзема Кауран, нали така?

— Така е. Но това беше отдавна, когато и през ум не ми е минавало, че някога ще събера такава огромна армия. Тогава мислех единствено за плячката, която ни чака зад крепостните стени. Сега, обаче, положението е друго. Кауран е много силна крепост, не искам да пилея напразно силите си. Може би след година-две…

— Най-късно след седмица Кауран ще бъде в мои ръце! — решително заяви Конан, а Олгерд подскочи от изненада.

— Чуй ме добре! Дори и аз да се съглася на тази акция, нищо не можеш да направиш с пустинните вълци. Това не е още истинска армия. Нямат никакъв опит в обсадата на крепости като Кауран! Още по-малко в превземането им!

— Не е нужно да се атакува крепостта. Имам начин да накарам Констанциус и войниците му да излязат извън града.

— И знаеш ли какво ще стане след това?! — развика се Олгерд. — Нашите войници нямат брони и са беззащитни срещу техните стрели! Хората ни не са обучени за големи сражения. Отрядите на копиеносците ще минават през нашите редици като нож през масло!

— Това би било така, ако към нас не биха се присъединили 3000 хайборейски конници!

— Присъединили, присъединили! Откъде ще дойдат? От ръкава ли ще си ги извадиш?! — викаше атаманът.

— Не е необходимо да правя фокуси. В оазиса Акрел чакат моите разпореждания три хиляди избрани каурански конници.

— Какво-о?! — Олгерд щеше да се задуши от яд. Скочи от креслото като разярен тигър.

— Много добре чу какво казах! — отсече Конан. — Всички тези мъже са избягали от ужасите в Кауран. Живееха разпръснати в малобройни групи и банди. Те са твърди, решителни, смели и готови на всичко. Всеки един от тях спокойно може да се справи с по трима мудни наемници. Трябва да са изтърпели много мъки и страдания в робство — достатъчно, за да придобият голямото си мъжество, стоманената си воля и дивия пламък в сърцата си. Трябваше им някой добър вожд. И това се оказах аз! Те изслушаха моите вестоносци и сега нетърпеливо очакват идването ми в оазиса Акрел.

— Ти си действал без мое знание! — очите на Олгерд опасно заблестяха и той посегна към ножницата си.

— Те искат за вожд мен, а не теб!

— И какво обеща на тези нещастници, за да ги накараш да те последват?

— Казах им, че заедно с тях, за свалянето на Констанциус от власт и освобождаването на Кауран, в битката ще вземат участие и отрядите на пустинните вълци.

— Глупак такъв! Ти вече си посмял да се провъзгласиш за техен водач, така ли?! — изсъска Олгерд.

Двамата мъже бяха скочили и сега се измерваха с тежки погледи през дългата маса. Очите на Олгерд горяха от дива омраза, кимериецт хладно и мрачно се усмихваше.

— Ще те разчекна между четири палми! — рязко изхърка атаманът.

— Опитай! Хайде, извикай войниците си да видим кого ще послушат! — предизвикателно отвърна Конан.

Олгерд се озъби, вдигна ръка, за да извика стражата, но нещо р изражението на Конан го спря. И не толкова умен като него би забелязал абсолютната увереност, излъчваща се от внушителния варварин.