Робърт Хауърд - … и се роди вещица

Саломе се запъти към вратата, съпроводена от тихото подрънкване на украшенията по тялото й.

Малко по-късно мина по кривуличеща уличка и след една малка тайна вратичка се появи под свода на огромна каменна арка, водеща към вътрешния кралски двор. Чакаше я един шемит с широки рамене и намръщено чело. Огромна черна брада покриваше блестящата броня върху гърдите му.

— Е, плака ли? — гласът му звучеше като ръмженето на мечка, като тътен от далечна буря. Беше един от малцината, които знаеха тайната на кауранската кралица, генерал в наемните войски на Констанциус.

— И то доста, Кумбанигаши! Има една чувствителна област от психиката й, която не бях пипала… Ела насам, пършиво псе! — обърна се Саломе към един просяк, навъртащ се наоколо.

От уличния прахоляк излезе един невероятно изпокъсан и мръсен, с кичури сплъстена коса млад мъж. Саломе му подхвърли отсечената глава:

— Вземи това и го хвърли в най-близкия канал!

Просякът бързо се отдалечи с понакуцваща походка.

Генералът се обърна към кралицата и гласът му се понесе по тясната уличка като грохот на гръмотевица:

— Не разбирам защо трябва да пазиш още всичко в тайна. Вече седиш толкова здраво на кауранския трон, че няма от какво да се страхуваш. Защо тези каурански глупаци най-после да не разберат истината? Все едно са напълно безпомощни. Открий им коя си! Извади любимата им кралица и заповядай да й отсекат главата на централния площад!

— Не, Кумбанигаши, още не!

… Вратата с трясък се затвори. Просякът още седеше в двора с отсечената глава в ръце. Наоколо беше съвсем пусто. Никой не беше забелязал как потрепера, когато чу последните думи на шемитския генерал. Нито че силните му мургави ръце странно контрастираха с жалостивия му външен вид.

— Знаех си аз — знаех, че е жива! О Кралид! Твоята мъченическа смърт не отиде напразно! Значи е затворена в подземните килии. О, Иштар, ако си милостива богиня, помогни ми! — шепнеше разгорещено момъкът.

Олгерд наля рубиненочервено вино в златен бокал, украсен със скъпоценни камъни и го плъзна по масата към Конан. Дори и най-разточителния запорски владетел би завидял на препълнената със скъпоценности и плячка, богато украсена със златни тъкани и пъстроцветни килими шатра. Самият водач на пустинните вълци (наричаха се така, защото основното им занимание беше да плячкосват минаващите през пустинята кервани) беше облякъл един бял, обшит по гърдите с перли халат. От заметнатите му назад краища приглушено проблясваха копринени панталони, крачолите на които бяха напъхани в ниски обувки от финно обработена и оцветена в зелено кожа, украсена със златиста бродерия. Според хазашкия обичай, високо над лявото бедро, върху широк кожен колан, висеше прекрасно изработена ножница от слонова кост. Единственото оръжие, което Олгерд носеше, беше широкият нож в нея. Шумно сърбаше едри глътки искрящо червено вино, излегнат в украсено с богата дърворезба кресло.

В сравнение с помпозния екзотичен вид на хазашкия атаман, видът на Конан контрастираше със своята груба мрачност. Подравнените гарванови коси се сливаха с черната памучна риза. Покритото с белези лице имаше силен загар от горещото пустинно слънце. Светлееха само искрящите му очи и катарамата от чисто злато на кожения колан. В протърканата ножница на кръста кротко седеше единственото нещо на този свят, в което Конан вярваше — неговият прав меч.

През кадифените завеси на шатрата едва се долавяха звуците на лагера, примесени с шумоленето на палмови листа под тласъците на пустинния вятър.

— Днес сме на сянка, утре на слънце! — Олгерд поразпаса колана си и допълни чашата с вино. — Това е животът. Едно време бях атаман на запорските племена, сега съм вожд на пустинните вълци. Преди седем месеца ти се беше пообтегнал на някакъв кръст сред пустинята, а сега си седиш удобно в красива шатра, пиеш чудесно вино и имаш честта да бъдеш мой везир и безпрекословно да изпълняваш всичките ми заповеди. На най-могъщия вожд в цялата област между Туран и Западните пасища! За всичко това би трябвало да си ми страшно благодарен!

— За какво? За това, че бързо схвана колко много мога да съм ти полезен ли? — засмя се Конан и вдигна чашата си. — Ако ти повишиш в длъжност някой от бандата си, човек може да се закълне, че най-голяма полза от това ще имаш ти. За всичко, което постигнах при теб, платих скъпо и прескъпо с потта и кръвта си! — кимериецът хвърли бегъл поглед към насечените си с белези ръце. А и много от белезите по тялото му ги нямаше преди тези седем месеца.