Робърт Хауърд - … и се роди вещица

— Престани да дрънкаш като побъркан и ясно ми кажи какво се случи! — ядосано заповяда вещицата.

— Атакувахме в галоп тези жалки пустинни псета и те тръгнаха срещу нас. — отвърна вече малко по-спокойно жрецът. — След това изстреляхме облак стрели и номадите започнаха да стават несигурни. Констанциус заповяда да ги атакуваме отново и нашите бойни редици се понесоха като вихър към тях. След това стана нещо неочаквано. Те се разпръснаха встрани, а точно срещу нас изневиделица изникнаха три хиляди хайборейски конници, за които нямахме въобще понятие. В пълен тръс към нас се понесоха три хиляди препълнени с ненавист кауранци! Могъщи войни на силни коне, чудесно въоръжени! Те бяха като стоманен клин, който се вряза в нашите редици и ни помете с един удар. Покосиха нашите воини, преди да разберем какво става, разделиха ни на малки групи, а после отстрани се появиха пустинните номади. Разкъсваха ни на парчета, унищожаваха ни като вредни насекоми! Това беше клопка на онзи проклет кимериец! Всичките им бойни машини се оказаха фалшиви — палмови клонки и боядисана коприна. Нашите шпиони не са могли да ги различават, като са ги гледали отдалеч. Войниците бягат, Кумбанигаши е мъртъв, Конан го уби преди малко. Не виждам Констанциус. Кауранците беснеят между нас като гладни лъвове, усетили кръв. Номадите ни засипват със стрели. А аз… ах!

В кристалното кълбо изведнъж нещо ярко проблесна — светкавица или по-скоро острие на меч — и стените отвътре се напръскаха с капки алена кръв. Образът потрепери и внезапно изчезна, като спукан сапунен мехур. Саломе рязко се изправи. В кристалното кълбо се отразяваше единствено изкривеното й от яд лице.

Стоя още известно време, без да помръдне, с празен поглед. След това силно плесна с ръце и в стаята влезе друг жрец, също слаб и тих като неговия нещастен събрат.

— Констанциус е победен — съобщи Саломе. — Загубени сме. След не повече от час Конан ще чука по градската порта. Не си правя никакви илюзии какво ще стане с мен, ако ме открие. Но най-напред ще се погрижа моята проклета сестрица никога повече да не седне на кауранския трон. Последвай ме. Нека поне Тауг си похапне добре!

Още докато слизаха по стълбите към подземието, до ушите им достигнаха викове от стотици гърла. Хората по покривите и крепостната стена бяха разбрали, че този път щастието беше изменило на Констанциус. През облаците прах се виждаха бягащи воини и препускащи след тях конници.

Подземието се свързваше с палата чрез галерия, подпряна от тънки колони. Тук цареше мрак и тишина. Фалшивата кралица и жрецът бързо преминаха галерията и прекрачиха тежката каменна врата, водеща към една втора галерия, по-ниска, но по-широка. Другият й край потъваше в земята с тесни каменни стълби.

Саломе рязко спря и започна тихо да кълне. В мрака на стълбите се различаваха очертанията на лежащо тяло — това беше трупът на шемитския надзирател. Полуотсечената му глава стърчеше, неестествено извита, черната брада се сливаше със здрача. Някъде откъм подножието на стълбите долетяха задъхани мъжки гласове. Кралицата рязко се отдръпна и потъна в синката на една от каменните колони, като притегли и жреца. Ръката й се плъзна към колана.

Вече много дни Тарамис беше в състояние на странен полусън. Това й позволяваше отчасти да забрави целия ужас и мъките, които бе изтърпяла през последните месеци. Неочаквано се появи кадяща светлина на запалени факли. Тарамис се надигна, отметна назад слепените си коси и примига срещу необикновено ярката за нея светлина. Очакваше да види Саломе, която може би беше приготвила някакво ново мъчение. Вместо това чу жалостив и ужасен вик:

— Тарамис! О, кралице, какво са направили с теб! — думите звучаха много странно в ушите й. За един миг си помисли, че сънува. В светлината на факлите обаче забеляза някакви фигури, проблясъци на мечове и след това над нея се наведоха петима мъже. Не бяха с извити орлови носове — а лица с правилни черти, загорели от слънцето.

Един от хората се хвърли към нея, падна на колене и протегна напред ръце.

— О, Тарамис! Благодаря на Иштар, че те намерих! Не ме ли позна? Аз съм Валери! Спомняш ли си, след победата край Корвек сама ме похвали за смелостта ми!

Изведнъж от очите й бликнаха сълзи и извика:

— Валери! О, дали не сънувам? Дали това не е някакво ново мъчение на Саломе?

— Не, не е! Ние наистина сме тук, твоите воини, Тарамис! Дойдохме да те спасим! В равнината Констанциус се бие срещу Конан, който дойде начело на зуагирските номади. Градът обаче все още се охранява от триста шемити. Убихме надзирателя и от него взехме ключа от килията ти. По пътя не срещнахме никой друг, но е по-добре бързо да се измъкнем, докато не е станало късно!