Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Какво мислиш за нашето приятелче Дутра? — тихо я попита той.

Не й бе необходимо да поглежда към въпросния мъж, защото видът му се бе запечатал в паметта й. Джилиън потръпна нервно.

— Ще сме големи късметлии, ако не ни пречука до един — прошепна тя.

С няколко сантиметра по-нисък от Бен, Дутра вероятно го превъзхождаше с двайсетина килограма. Носеше риза с навити ръкави, а под мишниците му се стичаха обилни струи пот. Главата му изглеждаше твърде малка върху яките рамене, черепът му бе покрит с гъста четина от мазна и твърда черна коса, която приличаше повече на животинска козина. Челото му бе ниско и издадено напред като на неандерталец, ала веждите му бяха редки. Дълбоко разположените му очи бяха малки, подли и коварни, лицето му бе покрито с гъсто набола брада, а от устата му стърчаха криви кафяви зъби. Резците му бяха остри като на маймуна. Дутра нямаше човешки вид. Погледнеше ли към него, стомахът на Джилиън се свиваше от отвращение и страх.

Рамон Дутра не работеше, макар и да се числеше към носачите. Беше се облегнал на един стълб със скръстени ръце и не откъсваше погледа си от Джилиън. Бен не го закачаше: първо, товарът трябваше да бъде прецизно балансиран, а Дутра като нищо щеше да оплеска работата; второ, нека да притесни Джилиън; мацката можеше и да преразгледа решението си за съвместната палатка.

Рик Шърууд седеше на носа на втората лодка и мързеливо поклащаше краката си над водата. Стивън Кейтс се разхождаше напред-назад по кея, сякаш лично ръководеше товаренето и определяше мястото на всеки кашон и сандък. Бен ги изгледа презрително — слънчевите очила скриваха очите му. Тия двамата щяха да го закъсат, щом навлезеха в джунглата.

Когато натовариха багажа, всички бяха вир-вода от жегата. Джилиън се усмихна злорадо, забелязвайки, че острите като бръснач ръбове на панталона на Кейтс са изчезнали безследно. Гладенето на дрехите беше ненужно усилие в тропическите ширини. Предполагаше, че Рик и Кейтс ще се скапят, когато дойде моментът да вървят пеша през джунглата, защото никой от тях не бе свикнал на тежка физическа работа, а щеше да им се наложи да носят и голям товар на гърбовете си като всички останали. Въпреки че бе в добра форма, Джилиън знаеше, че и на нея ще й бъде тежко през първите дни.

— Готови сме. — Бен каза на двамата индианци нещо на техния език, а те тихо му отвърнаха. Единият щеше да управлява първата лодка, а другият — втората. И двамата добре познаваха реките. Луис сложи ръка на рамото на Джилиън и се обърна към Кейтс: — Вие с Шърууд ще се качите на втората лодка, а ние с Джилиън — на първата.

— Аз искам да съм в предната — възрази Кейтс.

— Не става. Не познаваш реката за разлика от мен.

— Мислех си, че Джилиън ще остане в задната лодка заедно с Рик.

— Не може. Само тя знае къде отиваме, затова ще пътува с навигатора.

Кейтс не можа да отхвърли този безспорен аргумент, но разпределението изобщо не му се понрави. Изтикваха го на заден план — това подронваше самочувствието му. На Бен изобщо не му пукаше: в никакъв случай нямаше да допусне Джилиън да пътува заедно с Дутра. Тя спокойно се качи на първата лодка, стъпвайки уверено с удобните си обувки и по този начин сложи край на спора.

— Тръгваме — нетърпеливо заяви Бен и Кейтс се отправи към втората лодка.

Бен хвана кормилото и запали мотора. Лодките изглеждаха очукани, но двигателите им бяха първокласни, иначе нямаше да могат да преодолеят мощното течение. Те се пробудиха с мощно ръмжене. Индианците развързаха въжетата, хвърлиха ги на борда и ловко се метнаха в потеглящите лодки.

— Искам да те питам нещо — обърна се Бен към Джилиън, докато маневрираше умело между лодките и корабите, хвърлили котва в пристанището. Тази идея му беше хрумнала сутринта. — Ще успееш ли да намериш мястото, ако тръгнем по Рио Негро, а не по Амазонка?

Тя прочисти гърлото си.

Бен използва момента, за да й хвърли един поглед. Изразът на лицето й го накара да изпсува тихо.

— По дяволите! — измърмори той. — Тъкмо искаше да ми кажеш: „Всъщност, г-н Луис, ще може ли да тръгнем по тази река, а не по другата?“, нали?

Тя се престори, че се оглежда наоколо.

— Така е… наистина.

— Ами ако не познавах Рио Негро?

— Не сте единственият, който си вре носа навсякъде — отвърна весело тя. — Поразпитах за вас тук-таме. Водили сте много експедиции не само по Амазонка, но и по Рио Негро.

— Ами тогава защо не си направи труда да ми кажеш нещо по тоя въпрос малко по-рано?