Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Трябваше да поеме риска — и в името на баща си, и заради себе си. Но в случай, че се случеше най-лошото и тя не се върнеше обратно, не искаше да допусне Кейтс да избяга с плячката, след като избие всички. Предположението, че този разбойник ще обере града, я вбесяваше много повече от мисълта, че ще ги убие.

Тя бързо измъкна химикалка и бележник и започна да пише. След двайсет минути запечата два плика, с мрачен триумф в душата си. Върху единия изписа името на управителя на хотела, а върху другия — адреса на един свой колега в САЩ. Щеше да предаде двата плика на управителя с нареждания да отвори адресирания до него и веднага да пусне другия по пощата, в случай, че тя не дойде лично да прибере вещите си. Съдържанието на писмата разкриваше всички обстоятелства около експедицията. Бразилското правителство може би нямаше да пожелае да разследва смъртта й, но тя се надяваше, че щяха да се размърдат за национално богатство като Сърцето на императрицата. Надяваше се, че писмото й, подкрепено от собствената й смърт, щеше да пробуди интереса на колегите й археолози и те щяха да изпратят експедиция, която да разследва Анзар. Това беше само една гола надежда, но Джилиън се почувства по-добре, след като взе всички необходими мерки.

Мина й през ум, че може да използва писмата като гаранция, като разкажеше за тях на Рик и Кейтс, щом откриеха града, но внезапно осъзна, че в такъв случай Кейтс просто ще зареже личните си вещи. Управителят на хотела щеше да предположи, че всички са загинали в джунглата. Дори и да отвореше писмото й, щеше да бъде прекалено късно: Кейтс отдавна щеше да е напуснал Бразилия.

Трябваше да запази предохранителните мерки в тайна и да държи пистолета си под ръка. Не й оставаше нищо друго. Беше смъртно уплашена, но само един кръгъл глупак не би се страхувал в подобна ситуация. Бен също щеше да си отваря очите на четири. Не можеше да му има доверие, що се отнася до секса, но вярваше, че той наистина ще се грижи за нейната безопасност. И той си беше сложил главата в торбата.

— Колко дълго ще пътуваме с лодки по реката? — попита Джилиън, която стоеше на кея и наблюдаваше буйните черни води. Манаус всъщност бе разположен на Рио Негро, на седем мили от мястото, където реката вливаше блестящите си черни води в жълтото течение на Амазонка. Двата потока бяха толкова силни, че реките течаха една до друга, без да се сливат, черното и жълтото криволичеха като огромна змия цели петдесет мили, преди Амазонка и Рио Негро да обединят пълноводните си течения.

— Кажи-речи две седмици — отвърна Бен, без да я поглежда. Вниманието му изцяло бе насочено към товаренето на багажа.

Тя изсумтя при мисълта, че ще прекара цели две седмици в тясната лодка, ала не се оплака на глас. Нямаше друг изход. Това бе единственият начин да откарат припасите нагоре по реката до мястото, откъдето щяха да започнат прехода през джунглата.

— На връщане ще ни е необходима само една седмица — рече Бен. — Първо, ще се движим по течението и второ, товарът няма да бъде толкова тежък.

Разполагаха с осем носачи заедно с Дутра. Бен беше наел петима бразилци и двама индианци от племето тукано. В момента индианците разпределяха равномерно тежестта на товара в лодките. Бен наглеждаше ту едната лодка, ту другата. Беше си сложил тъмни очила, но от зоркия му поглед не убягваше нищо. Знаеше точно къде се намира всяко нещо, точно с какви запаси разполагат и за колко време ще им стигнат. Щом половината от провизиите свършеха, щяха да потеглят обратно, независимо от това дали са намерили града или не. Предполагаше, че ако това се случеше, щеше да си има най-много неприятности с Джилиън, но щеше да я върне обратно, дори и да се наложеше да я носи на гръб.

Тази сутрин я виждаше за пръв път след разговора им в хотелската й стая преди два дни. Тъмната й коса, събрана на опашка, блестеше на ярката слънчева светлина като козина на норка.

— Сложи си шапката — машинално й нареди той.

Самият Бен беше гологлав, защото не искаше Дутра да го разпознае по тъмните очила и шапката. Беше се привързал към онзи вехт парцал в защитен цвят, но засега, ако го напечеше слънцето, щеше да си сложи бейзболната шапка.

Джилиън му се подчини. Изглеждаше чудесно в здравите си платнени панталони и бялата риза с къси ръкави. Със сламената шапка, нахлупена ниско над челото й, тя му се стори веща и опитна, във всяко нейно движение прозираше целесъобразност. Освен това панталонът очертаваше великолепните извивки на закръгления й задник и той подсвирна тихо. Джилиън щеше да спи до него на палубата цели две седмици и Бен знаеше, че всяка нощ ще умира от изкушение. Нямаше да може да предприеме нищо с още четири души до тях.