Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Две деца изтичаха от един усамотен бордей и започнаха буйно да махат към тях. Може би си мислеха, че Бен и Джилиън са търговци, а може би бяха развълнувани от вида на лодката. Джилиън им махна в отговор. Тези деца нямаха много вълнения в живота си.

— Колко често работиш като водач? — попита лениво тя, докато си представяше живота му, прекарван постоянно по реките и в джунглата.

— Колкото искам. Обикновено предпочитам да си почивам между експедициите, като продължителността на почивката ми зависи от времето, прекарано в джунглата. Ако съм бил само седмица с туристи, които са искали да изживеят пътешествие по „истинската“ Амазонка, уикендът след това е достатъчен. Но повечето експедиции са по-дълги. Предишната беше няколко месеца. Мислех да почивам цял месец, преди да се захвана отново.

— Защо се отказа?

— От любопитство. Знаех си, че от Кейтс не може да се очаква нещо хубаво и исках да разбера какво си е наумил. А и предложи добри пари.

— Какво се случи последната сутрин в Каменния град? — облегна се тя със замислено изражение върху един от коловете, който подпираше навеса. — Защо Кейтс стреля по тебе? Знак за Дутра ли беше това?

— Мога само да предполагам. — Той се чувстваше неудобно. — Сигурно са го планирали така, че ако Кейтс стреля, това да бъде сигнал за Дутра.

— Но какво се случи, за да предизвика стрелбата? Не намерихме съкровище. Нямаше никаква причина за подобно нещо.

Трябваше да се досети, че когато има време да помисли, будният й мозък щеше постепенно да свърже мозайката и да забележи лисващите звена.

— Събудих се рано и излязох от лагера. Кейтс сигурно е заподозрял, че съм намислил нещо, защото ме проследи. Много трудно прие факта, че диамантът е изчезнал отдавна и че храмът не беше пълен със злато.

— Когато изпълзях от палатката, Дутра не се опита да ме застреля. Само ме погледна и се ухили.

— Сигурно е щял да го направи после — изръмжа Бен, като гневът му нарастваше.

— Искаше ми се да си бях взела пистолета, вместо фенерчето. Не мога да повярвам, че постъпих така глупаво.

— Аз пък се радвам, че не си влязла в престрелка с него — отговори й той, като потрепери вътрешно при мисълта, какво би могло да се случи. — Направила си точно това, което ти бях казал, а аз щях да бъда страшно вкиснат, ако не го беше направила.

— Но ако не бях постъпила така, Рик можеше още да е жив.

— А можеше и да не е. Никой не може да каже какво би станало, след като започнат да хвърчат куршуми. Ти самата би могла да го застреляш по погрешка. Никога не си губи времето да се чудиш, какво ли би станало, ако си постъпила по друг начин.

Грубата му логика я накара да се усмихне, макар и тъжно. Бен никога не би загубил времето си в разкаяние. Той просто би се втурнал напред, без да раздвоява мисълта си, с безмилостна решителност. Игривостта и живото му чувство за хумор понякога скриваха тази част от него. Тя познаваше до голяма степен характера му и никога не забравяше, че има и подобен аспект. Хората, които го подценяваха, си поемаха риска. В началото и тя го бе подценила, но бързо беше разбрала грешката си и никога не я забрави. Бен беше човек от съвсем различен вид, авантюрист, изследовател. Имаше си собствени правила и се стремеше да ги налага. Неговите указания и предупреждения по време на експедицията им бяха така ефективни, защото никой не се съмняваше, че той ще направи точно това, което е казал.

Колко скучен и празен щеше да бъде животът без него. Той като че ли излъчваше вълнение. Беше здрав, опасен, жизнен. Как би могъл друг мъж въобще да се сравнява с него?

— Мислех си, че си пияница — каза тя с блеснали очи.

— Аз пък си помислих, че отчаяно се нуждаеш от мъж — сви вежди той.

— И това, разбира се, би било първото нещо, за което би се погрижил.

— Да, госпожо — провлече той. — И тогава, и сега.

— Поне си постоянен.

— И настоятелен. Няма ли да го направим днес?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Утре.

— Щом утре може, защо не и днес?

— Защото аз казвам така.

— Нещо май си се главозамаяла.

Тя му изпрати въздушна целувка, все още усмихваща се. Стомахът му се сви и започна да се възбужда, когато установи, че и той самият се усмихва. Сенките се бяха вдигнали от очите й и изглеждаше щастлива. Бен искаше този израз да се задържи на лицето й; искаше всяка сутрин да се събужда усмихната, с очи изпълнени със сънливо удовлетворение, докато се обръща към него и слага ръка на гърдите му.

Обедното тропическо слънце го изгаряше, но след миг вече не беше и наполовина толкова ярко, когато изведнъж прозря нещо и това прозрение го ослепи като светкавица. Зениците на очите му се разшириха и като че ли в тях се забиха остриета, които почти го ослепиха. Сграбчи кормилото като спасителен пояс и се опита да регулира дишането си, за да върне света в нормалната му орбита.