Линда Хауърд - Диамантеният залив

Той посегна към телефона и набра номера, ала тресна слушалката, преди телефонът да иззвъни. По челото му проблесна пот. Искаше да я види и да се увери, че всичко бе наред. Искаше да я види само веднъж, натежала и закръглена с неговото дете в корема, дори да не получеше нищо повече в този живот.

На следващия ден валеше дъжд. Кел пътуваше по частния път, който водеше до брега и къщата на Рейчъл. Небето бе схлупено и сиво. Дъждът сякаш никога нямаше да спре. Температурата бе пет градуса, но в сравнение с минусовите температури във Вирджиния тук бе топло. Според прогнозата за времето по радиото следващия ден небето щеше да е ясно и щеше да настъпи затопляне.

Той прелетя до Джаксънвил, после се качи на малък самолет до Гейнсвил, където нае кола. За пръв път напускаше офиса така, ала след случилото се през лятото никой не го попита. Дори да го бяха питали, нямаше да има резултат, защото веднъж взел решение, Сейбин действаше.

Спря колата пред къщата и излезе под дъжда. Джо стоеше пред стъпалата и ръмжеше. Ситуацията толкова му напомни за миналото, че на лицето му се появи усмивка.

— Джо, долу — каза той. Кучето наостри уши, като чу гласа му и командата, и с лек лай се втурна към Кел. Опашката му весело се въртеше. — Добро момче — измънка Кел и се наведе да го погали по главата. — Надявам се, и Рейчъл да е толкова доволна, че ме вижда. — След като бе пренебрегнал всичките й съобщения, имаше вероятност да затръшне вратата под носа му. Въпреки студа, той се изпотяваше, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Беше толкова близо до нея, само от другата страна на тази врата, а целият трепереше от очакване и усещаше възбуда в слабините си. По дяволите, точно това му трябваше сега.

Той стана вир-вода. Притича през двора и скочи на верандата през стъпалата. Почука на касата на мрежестата врата, после още веднъж, но по-силно.

— Една минута.

Затвори очи, като чу гласа й, после долови стъпките й, приближаващи вратата, и отвори очи, за да не пропусне нито миг да не я гледа. Тя отвори вратата и те се погледнаха мълчаливо през мрежата. Устните й помръднаха, но не издадоха звук. Кел се опита да я разгледа през мрежата, ала нямаше осветление във всекидневната, а и дневната светлина не му помагаше. Виждаше единствено бледия овал на лицето й.

— Може ли да вляза? — най-после попита той.

Рейчъл мълчаливо отвори мрежестата врата и отстъпи. Кел влезе, затвори дървената врата зад гърба си и посегна да включи осветлението. Тя стоеше пред него малка, крехка и много стройна. Беше облечена в тесни джинси и широк черен суичър. Косите й бяха по-дълги и изпънати зад ушите с две големи шноли. Беше бледа, а лицето й напрегнато.

— Ти не си бременна — рече Кел. Да не би да беше изгубила детето?

Рейчъл преглътна и поклати глава.

— Не, надявах се, ала не се случи.

Ниският й глас го накара да потрепери вътрешно от удоволствие, но думите й го стъписаха.

— Не си била бременна?

Сега тя изглеждаше смутена.

— Не.

Той сви юмруци. Не знаеше кое бе по-лошо, мисълта, че Джейн го бе излъгала, или разочарованието, че не бе бременна.

— Джейн ми каза, че си бременна — изсумтя Кел и веднага се сети точно какво му бе казала. Тогава от гърдите му се изтръгна смях, въпреки яда му. — По дяволите, не е възможно. Тя ми каза: „Грант поне се омъжи за мен, когато разбра, че съм бременна“ — рече той, като имитираше Джейн. — После ми затвори. Толкова е изкусна, че едва сега разбрах за какво става дума.

Рейчъл го наблюдаваше, без да мига, опиянена от образа му. Беше отслабнал, беше станал по-суров, а пламъчето в черните му очи бе по-силно.

— Дойде, защото си помисли, че съм бременна ли?

— Да.

— Защо си правиш труда? — попита тя и прехапа устна, за да предотврати треперенето.

Е, беше си го изпросил. Отново я погледна. Беше отслабнала и погледът и бе апатичен. Това го стъписа, порази го. Нямаше вид на щастлива жена, а той винаги бе искал Рейчъл да е в безопасност и да е щастлива.

— Как си? — попита Кел загрижено.

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, добре.

— Притеснява ли те раната?

— Не, никак — Рейчъл се обърна и тръгна към кухнята. — Искаш ли чаша горещ шоколад? Тъкмо се канех да правя.

Той свали палтото си и го хвърли на един стол, след което я последва. Обзе го познатото усещане за нещо вече преживяно, когато, облегнат на шкафчетата, я наблюдаваше как измерва чашки и се занимава с тиганите. Тя изведнъж спря, наведе глава и се облегна на хладилника.

— Умирам без теб — каза глухо. — Опитвам се, но вече нищо не ме интересува. Един ден с теб е много по-ценен за мен от цял живот без теб.