Линда Хауърд - Диамантеният залив

Рейчъл не знаеше да плаче ли, или да се смее.

— Това е Рафърти — обясни тя и тогава мъжете я погледнаха. — Той ми е съсед. Сигурно е чул изстрелите.

Грант коленичи ниско и прекоси кухнята.

— Колко са? — попита Кел.

— Двадесетина — отвърна Грант. — По дяволите, яздят точно към обсега на автоматичната стрелба. Започвай да стреляш, за да привлечеш Дюбоа.

Така и направиха. Рейчъл долази до един прозорец и стреля, докато пълнителят се изпразни. После презареди с треперещи ръце и отново го изпразни. Кел разумно използваше калибър 22, а Джейн проявяваше забележителни умения. Дали успяха да дадат достатъчно време на Рафърти да се придвижи зад Дюбоа и хората му? Ако продължаваха да стрелят, можеха да уцелят спасителите си.

— Спрете — заповяда Кел. Те лежаха на пода с ръце върху главите си, докато куршумите чаткаха по стените. Светлинната ракета се удари в пода и навсякъде са разхвърчаха парчета стъкла. Грант изруга. От лицето му потече кръв, беше ранен в бузата. Джейн изписка и се втурна към него, въпреки непрестанния огън. Кел я сграбчи и я повали на пода.

— Добре съм — извика Грант. — Просто драскотина.

— Не се надигай от пода — нареди Кел на Джейн, после я пусна, тъй като знаеше, че ако не я пуснеше да отиде при Грант, тя щеше да се бори като дива котка.

Изведнъж настана тишина, нарушавана само от няколко единични изстрела. Ала и те престанаха. Рейчъл лежеше на пода и не смееше да диша. Мирисът на барут изпълваше ноздрите и устата й. Кел сложи ръка върху рамото й. Черните му очи обходиха бледото й лице, сякаш искаха да запечатат образа й в паметта му.

— Хей! — изрева един дълбок глас. — Рейчъл, вътре ли си?

Устните й потрепериха и сълзите изведнъж замъглиха очите й.

— Това е Рафърти — прошепна тя, вдигна глава и извика: — Джон! Всичко наред ли е?

— Зависи — отговори той. — Тези копелета тук май не мислят така.

Кел бавно се изправи и помогна на Рейчъл да стане.

— Прилича ми на човек от моите.

Рейчъл имаше чувството, че бе оцеляла след корабокрушение, когато излезе на верандата с Кел. Грант и Джейн ги последваха. Джейн попиваше раната на бузата на Грант и плачеше, докато се суетеше около него. Ако Кел не я подкрепяше, Рейчъл беше сигурна, че нямаше да може да се изправи.

Тя извика, щом видя три гъски, проснати на земята, с кървави бели пера, но не успя и звук да издаде, когато видя Джо да лежи на ръба на верандата. Кел я прегърна и сгуши лицето й в рамото си.

Огромният Джон Рафърти, въоръжен с ловна пушка и заобиколен от хората си, вървяха след петнадесетина души. Погледът на Рафърти изпод гъстите му межди бе свиреп. Той подбутваше един строен посивял мъж пред себе си.

— Чухме стрелбата и дойдохме да видим какво става — обясни провлечено Джон. Не обичам, когато стрелят на поразия по съседите ми.

Чарлз Дюбоа беше пребледнял от ярост. Погледът му не се отделяше от Сейбин. До него вървеше Ноел. В красивите й очи се четеше досада.

— Не сме свършили, Сейбин — изсъска Дюбоа, а Кел нежно избута Рейчъл настрани към Грант. Трябваше да се погрижи за нещо важно, трябваше да го направи достояние на закона и накрая трябваше да го запази в тайна.

— Що се отнася до теб, всичко свърши — кратко рече той.

Ноел се усмихна бавно и сънливо. После изведнъж се отскубна. Тъй като беше жена, пазачът й не я държеше здраво. В ръката й се озова пистолет, малък, грозен револвер.

Рейчъл го видя и всичко стана като на забавен кадър. С вик се отскубна от ръката на Грант и се хвърли към Кел. Един мъж сграбчи ръката на Ноел и пистолетът изгърмя точно когато Рейчъл повали Кел. Тя отново изкрещя от болката отстрани. После настъпи тъмнина.

Сейбин се беше облегнал на стената в чакалнята на болницата. В ноздрите си усещаше острата миризма на противовъзпалителни медикаменти и въпреки че в погледа му се четеше нарастващ ужас, лицето му оставаше студено и дистанцирано. Зад него чакаха Джейн и Грант. Джейн се беше свила. Пребледнялото й лице изглеждаше безкрайно нещастно. Грант нервно обикаляше из стаята като огромна котка.

Колкото и да се опитваше, Кел не можеше да заличи образа на Рейчъл, която лежеше на земята в собствената си кръв. Изглеждаше толкова мъничка и крехка. Очите й бяха затворени, а лицето й бяло като платно. Приличаше на разкъсана парцалена кукла. Той беше коленичил до нея, забравил за схватката, а куршумите летяха зад гърба му, и тогава от гърдите му се изтръгна глух и дрезгав звук. Името й ечеше в главата му, но Кел не можеше да го произнесе.