Линда Хауърд - Диамантеният залив

Безкръвните й устни се усмихнаха леко и Рейчъл се опита да вдигне ръка към него, но беше прикрепена за леглото с лейкопласт и към вената й бе включена система. За миг Кел застина неподвижен и затвори очи. Нямаше сили да заобиколи леглото и да хване другата й ръка.

— Не е толкова зле… — една успя да изрече тя. — Чух лекарят да го казва.

Господи, опитваше се да му вдъхне кураж. Той се задуши, докато допираше ръката и до слепоочието си. Би дал живота си, за да й спести страданието, което й бе причинил.

— Обичам те — дрезгаво каза Кел.

— Знам — прошепна Рейчъл и заспа. Той остана до леглото й още няколко минути, като се опита да запомни всяка черта на лицето й за последен път. После се изправи и лицето му придоби обичайната, безизразна маска. Бързо излезе от стаята и прекоси коридора, където чакаха Грант и Джейн, и каза:

— Да вървим.

Рейчъл са разхождаше по плажа, както всеки следобед. Погледът й бе насочен към мидите. Джо вървеше отпред. От време на време се връщаше до нея, сякаш да я провери, и пак се впускаше напред. Седмици наред, след като го бе прибрала от Хъни, Джо изпитваше едва ли не параноя да не я изгуби от поглед, ала този етап отдавна беше преминал. За кучето сякаш събитията от лятото не съществуваха.

Беше началото на декември и тя беше облечена с тънко яке, за да се предпази от студения вятър. Есенният семестър в колежа в Гейнсвил беше приключил и предстояха само изпитите, но Рейчъл си имаше достатъчно работа. От юли насам работеше къртовски. Беше приключила с ръкописа и веднага след това се захвана с друг. Преподаваше и в колежа, а и големият брой на туристите, дошли след сезона на парещото слънце, допринасяше за разцвета на бизнеса в двата магазина за сувенири. Това означаваше, че й се налагаше да шофира до града поне два пъти в седмицата, а понякога и три пъти.

Белегът от дясната й страна беше единственият знак за събитията през юли. Също и спомените й. Къщата беше ремонтирана и боядисана, тъй като пораженията бяха прекалено големи. Прозорците имаха нови рамки. Мебелите бяха нови, също и килимът. Беше се отказала от опитите си да извади стъкълцата от стария. Къщата изглеждаше нормално, сякаш нищо никога не беше се случвало.

Тя се възстанови сравнително бързо и без усложнения. Месец по-късно вече се зае с нормалните си занимания. Опита се да подреди зеленчуковата си градина, която бе обрасла. Болката в раната й я предизвикваше да си мисли какво ли бе преживял Кел, докато тренираше крака и рамото си, за да възвърне подвижността си.

Рейчъл не беше получавала вести от него, нито дума.

Джейн остана при нея, докато я изпишат от болницата, и й предаде, че нещата във Вашингтон са минали добре. Рейчъл не знаеше дали Джейн знае нещо повече и не го казва, или само това й бяха съобщили. По-скоро последното. После Джейн си замина, за да прибере близнаците, след което се върна при Грант във фермата. Вече сигурно бременността й личеше. В един момент и Рейчъл си беше помислила, че е бременна от последния път, когато се любиха с Кел, ала се оказа фалшива тревога. От шока организмът й се бе объркал.

Нищо не й бе останало, освен спомените, които никога не я оставяха сама.

Тя бе оцеляла, но всичко се свеждаше до това, до оцеляването. Дните минаваха, без да намира радост в тях, въпреки че не беше очаквала радост. В най-добрият случай, щеше да намери покой. Може би.

Сякаш част от тялото й бе откъснато. Загубата на Би Би беше ужасна, ала сега бе по-лошо. Тогава беше млада и може би не умееше да обича толкова дълбоко, както сега. Мъката я правеше по-зряла, донесе й дълбочината на чувството, с което обичаше Кел. Всяка минута през деня той й липсваше, Рейчъл живееше с болката, че него го няма. Дори не можеше да получи информация за него от Джейн. Беше се върнал в сивия свят на сенките и потъна в тях, сякаш никога не бе съществувал. Дори нещо да му се случеше, тя нямаше да разбере.

Най-лошото бе, че не можеше да разбере. Той беше някъде там, но Рейчъл не можеше да го достигне.

Понякога се чудеше дали не беше сън идването му в болницата, когато се надвеси над нея, а в очите му се отразяваше сърцето му, и й прошепна, че я обича. Когато по-късно се беше събудила, очакваше да го види. Как можеше човек да има тези чувства и просто да изчезне? Ала Кел беше направил точно това. Беше изчезнал.

Понякога едва ли не го мразеше. Знаеше мотивите му, но когато се замислеше, те не изглеждаха приемливи. Какво му даваше право да взема решения вместо нея? Беше дяволски нахален, толкова сигурен, че знае най-добре как да постъпи. Искаше й се така да го разтърси, че зъбите му да затракат.