Линда Хауърд - Диамантеният залив

Истината беше, че тя се възстанови от раната, ала не можеше да се съвземе от загубата на Кел. Ден и нощ се терзаеше и това правеше живота й нерадостен, а погледа й унил.

Не се оплакваше, беше прекалено горда да си го позволи, но живееше без планове и очаквания. Докато се разхождаше по плажа и се взираше в настъпващите вълни, Рейчъл се изправи лице в лице с факта, че трябва да направи нещо. Имаше два варианта: можеше да се опита да се свърже с Кел или нищо да не прави. Просто да се откаже и да пренебрегне себе си. Досега той разполагаше с време да промени решението си и да се върне, ако имаше такова намерение. Тя трябваше да приеме факта, че Кел няма да се върне. Щом той не идваше при нея, Рейчъл щеше да отиде при него.

След като взе това решение, тя се почувства по-добре от месеци наред, и по-жива. Извика на Джо, обърна се и бързо се изкачи до къщата.

Нямаше представа как да го намери, ала трябваше да започне отнякъде, затова се обади на телефонни услуги за номера на агенцията във Вирджиния. Това беше лесно, но Рейчъл не мислеше, че лесно ще се добере до Кел. Тя позвъни, ала операторът отрече да има мъж с такова име на работа при тях. Не беше в списъка. Ако Кел знаеше, че тя се бе обаждала, сигурно щеше да й позвъни. Може би любопитството му нямаше да му позволи да пропусне съобщението.

Ала дните се нижеха, а той не се обаждаше. Рейчъл опита отново и получи същия отговор. Нямаше и следа от Кел Сейбин. Тя се опита да се свърже с всичките хора, с които бе работила преди години като репортер и да ги пита за съвет как да се добере до някой, който работи в секретните служби. Изпрати му съобщение по пет различни човека, но нямаше информация дали някое от тях бе стигнало до него. Продължи да се обажда с надеждата, че накрая операторът ще се ядоса и ще предаде съобщението й на някого.

В продължение на месец Рейчъл прави опити. Коледа дойде и отмина, после новогодишните празници, ала животът й все се въртеше около въпроса, как да се свърже с Кел. Беше й нужен цял месец, за да признае пред себе си, че или нямаше начин да му изпрати съобщение, или той ги получаваше, но не се обаждаше.

Болката да се откаже след толкова много опити беше по-силна от това, което можеше да понесе. За известно време тя имаше надежда, ала сега нямаше нищо.

Не плачеше много, нямаше смисъл, и наистина се опита да се стегне и да продължи да живее. Но тази нощ Рейчъл плака така, както не беше го правила от месеци наред. Лежеше сама на леглото, което беше споделяла с него, и болката от самотата я измъчваше. Беше му предложила всичко, което имаше, а Кел си отиде. Дългите часове на нощта се нижеха, тя лежеше с широко отворени очи, вторачени в тъмнината.

Когато на другата сутрин телефонът звънна, Рейчъл не беше заспивала и гласът й бе глух:

— Рейчъл? — колебливо попита Джейн. — Ти ли си?

Рейчъл се надигна с усилие.

— Да. Здравей, Джейн, как си?

— Закръглена — обобщи Джейн с една дума. — Искаш ли да ни дойдеш на гости? Предупреждавам те, имам задни мисли. Ще си играеш с момчетата, докато почиват краката ми.

Рейчъл не знаеше дали може да понесе да гледа колко щастливи бяха заедно Джейн и Грант, обградени от децата си, ала щеше да е егоистично от нейна страна да откаже.

— Да, разбира се — наложи си тя да отговори. Джейн мълчеше и Рейчъл със закъснение си спомни, че нищо не й убягваше. Тя пристъпи към същината на въпроса.

— За Кел ли мислиш?

Рейчъл стисна слушалката и затвори очи от болка при произнасянето на името му. Толкова много хора отричаха, че той съществува, че се стъписа, когато Джейн го спомена. Направи опит да говори, но гласът й замря. Изведнъж се разплака.

— Опитах се да му се обадя — рече тя, разстроена. — Не мога да се свържа. Никой не признава, че го познава. Дори и да му предават съобщенията ми, изобщо не отговаря.

— Мислех, че досега щеше да се е предал — замислено рече Джейн. Рейчъл отново възвърна самообладанието си и се извини на Джейн, че се бе разплакала. Прехапа устни, обеща си да не го прави отново. Трябваше да приеме загубата му и да спре да се терзае.

— Виж, може би ще успея да направя нещо — рече Джейн. — Ще трябва да обработя Грант. Ще ти се обадя по-късно.

Рейчъл затвори телефона, ала не се замисли върху думите на Джейн. Не можеше. Ако отново възродеше надеждите си, щеше да се срине.

Джейн отиде да търси Грант и го намери в хамбара да поправя трактора. Беше студено, но въпреки това той работеше само по риза, чиито ръкави бе навил до лактите. Две момченца със сламеноруси коси и кехлибарени очи самодоволно си играеха в краката му на студа. Грант беше започнал да ги извежда сега, когато бременността й напредна и й беше трудно да ги гони.