Линда Хауърд - Диамантеният залив

Последва нов изстрел и най-близкият до Грант прозорец се разтресе. Лавина от дребни стъкла го посипаха. Той ядно изпсува.

Рейчъл ги гледаше и се опитваше да събере мислите си. Бяха въоръжени само с пистолети, докато онези навън имаха пушка. Пушката имаше по-добър мерник на по-голямо разстояние. Техният нападател можеше да стреля извън обсега на пистолета. Нейната пушка калибър 22 не беше мощна, но имаше по-широк обхват и точност от пистолета. Тя пропълзя в спалнята, за да я вземе, също и колкото патрони бяха останали. Слава Богу, че Кел й беше казал да купи сачмите!

— Ето — каза Рейчъл, след като пропълзя обратно във всекидневната и плъзна пушката към Кел. Той се огледа и сграбчи оръжието. Грант се движеше в къщата, за да провери дали някой не се беше промъкнал отзад:

— Благодаря — кратко рече Кел. — Върни се в коридора, скъпа.

Джейн се беше свила там и наблюдаваше съпруга си със странна ярост в шоколадовите си очи.

— Те стреляха по теб — изръмжа тя.

— Да — потвърди той.

Приличаше на вулкан, който всеки момент щеше да изригне. Докато мърмореше нещо на себе си, тя издърпа найлоновата чанта, която беше донесла, отвори ципа й и нахвърли дрехите и гримовете си на една страна.

— Няма да го преживея — яростно каза Джейн. — По дяволите, те стреляха по него! — Извади един пистолет и го пъхна в ръцете на Рейчъл, после отново взе да рови в чантата. Извади малък калъф с размера на цигулка и го хвърли на Грант. — Ето. Не знам как да го сглобя.

Той отвори калъфа и яростно гледаше Джейн, докато сглобяваше пушката с бързи и усвоени движения.

— Откъде, по дяволите, взе това?

— Няма значение! — отвърна тя и му хвърли пакет амуниции. Грант ги улови и зареди оръжието.

Кел погледна през рамо.

— Да нямаш някой С—4 или гранати в чантата?

— Не — със съжаление отвърна Джейн. — Нямах време да взема всичко, което исках.

Рейчъл пропълзя до страничния прозорец и предпазливо вдигна глава, за да надзърне. Кел изруга.

— Слез долу — отсече той. — Стой настрана. Върни се в коридора, където е по-безопасно.

Тя беше пребледняла, но спокойна.

— Вие сте само двама, а къщата има четири страни. Имате нужда от нас.

Джейн грабна празния пистолет на Грант.

— Тя е права. Имате нужда от нас.

Лицето на Кел беше посивяло като гранит. Най-много от всичко искаше да избегне точно това. Един от най-ужасните му страхове се сбъдваше. Животът на Рейчъл беше в опасност заради него. По дяволите! Защо не беше тръгнал предишната нощ? Позволи на сексуалното желание да надделее над здравия разум и сега тя бе в опасност.

— Сейбин! — гласът дойде от боровата горичка. Той не отвърна, ала присви очи, за да огледа горичката. Нямаше намерение да отговаря и да им даде да разберат къде се намира. Нека да се потрудят, за да го намерят. — Хайде, Сейбин, не усложнявай нещата! — продължи гласът. — Ако се предадеш, давам ти дума, че никой няма да пострада!

— Кой е тоя шегаджия? — изсумтя Грант.

— Чарлз Дюбоа, или Чарлз Лойд, или Чарлз Шмид, или още няколко човека — измърмори Кел.

Имената нищо не говореха на Рейчъл, но Съливан вдигна вежди.

— Значи най-после е решил сам да те намери — той се огледа. — Не сме в добра позиция. Хората му са навсякъде около къщата. Не са толкова много, ала сме обградени. Проверих телефона, отрязан е.

Кел и сам разбираше, че положението им не бе добро. Ако Дюбоа използваше ракети срещу къщата, както срещу неговата лодка, всички щяха да са мъртви. Но онзи се опитваше да хване Кел жив. Жив струваше доста пари за хора, които биха платили всичко, само и само да го докопат.

Той се опита да мисли, ала жестоката действителност бе, че нямаше излизане от къщата. Дори да изчакаха падането на нощта и да се опитаха да се промъкнат, можеха да използват за прикритие само храстите пред къщата. Около къщата пространството бе открито във всички посоки, което означаваше, че никой не можеше да ги залови неочаквано, но същото се отнасяше и за противника. Дори и да се предадеше, другите нямаше да бъдат спасени. Дюбоа нямаше да остави живи свидетели. И той го знаеше, и Съливан го знаеше. Можеше само да се надява, че Рейчъл и Джейн не разбираха колко отчаяно беше положението. Ала само един поглед към Рейчъл го убеди в противното. Тя беше наясно. От самото начало именно в това се състоеше проблемът. Рейчъл беше прекалено много наясно и нищо не можеше да я заблуди. Той искаше да я прегърне и да положи главата й на рамо, да я увери, че всичко ще е наред, но не можеше да лъже ясните й сиви очи, дори за да я успокои временно. Не желаеше да има лъжи между тях.