Линда Хауърд - Диамантеният залив

Рейчъл се вгледа в раната и напрегна мозъка си да разбере причината. Простреляли са го! Беше виждала толкова много огнестрелни рани, че можеше да я разпознае дори и на бледата звездна светлина, която придаваше на всичко сребърен отблясък и черни отсенки. Тя извърна глава и се взря упорито в морето, за да съзре издайническа светлинка, която би я предупредила за кораб, ала нищо не видя. Сетивата й бяха изострени, нервите й изтънели и Рейчъл тутакси стана бдителна. Хората не получаваха изстрели без причина и логично беше да предположи, че онзи, който го беше прострелял един път, щеше да пожелае да го простреля отново.

Трябваше да му помогне, но не можеше да го метне на гръб и да го носи до къщата. Тя стоеше и оглеждаше тъмното море, за да се увери, че не бе пропуснала нещо, ала водната шир беше празна. Налагаше се да го остави тук, докато изтича до къщата и се върне.

След като взе решение, Рейчъл не се поколеба. Наведе се, хвана мъжа под мишници и заби пети в пясъка, докато се опитваше да го премести на достатъчно разстояние от водата, за да не го достигне приливът, преди тя да се бе върнала. Дори подсъзнателно той усещаше болката, която Рейчъл му причиняваше, като го дърпаше за раненото рамо, и тихо и дрезгаво простена. Тя потрепери и тутакси погледът й пламна, но трябваше да го направи. Когато прецени, че мъжът бе достатъчно далеч от брега, го остави на пясъка възможно най-внимателно, като измърмори някакво извинение, макар и да знаеше, че той не можеше да я чуе:

— Веднага се връщам — увери го Рейчъл и леко докосна влажното му лице. После се затича.

Пътеката към плажа, която прекосяваше боровата горичка, беше доста къса, ала тази нощ й се стори безкрайно дълга. Тя тичаше, без да обръща внимание на стърчащите корени, които дращеха босите й стъпала, нито на клончетата, които закачаха ризата й. Един по-голям клон се закачи за ризата й и я спря в устрема й. С всички сили Рейчъл опъна тъканта, твърде обезумяла, за да си прави труда да се откачи. Ризата се съдра и тя отново се впусна в див бяг нагоре по склона.

Уютните светлини на малката й къщичка бяха като фар в нощта, а къщата като оазис на сигурността и близостта, но нещо много лошо се беше случило и Рейчъл не можеше да се заключи в своето убежище. Животът на мъжа на плажа зависеше от нея.

Джо я чу да идва и застана най-отпред на верандата. Козината му беше настръхнала, а той глухо ръмжеше. Тя виждаше силуета му на площадката, докато тичаше през двора, ала нямаше време да го успокоява. Можеше и да я ухапе. Но за това щеше да се тревожи по-късно. Обаче Джо дори не я погледна, докато Рейчъл прехвърча през стъпалата и тресна мрежестата врата зад гърба си. Той остана нащрек с лице към гората и плажа. Мускулите му потрепваха, докато стоеше между нея и онова, което я беше накарало да препуска в нощта.

Тя сграбчи телефона, като се опитваше да нормализира дишането си, за да може да говори разбираемо. С треперещи пръсти разлисти телефонния указател, за да потърси линейка или спасителен отряд, а може би шерифството. Просто някой! Пусна указателя и силно изруга, после се наведе да го вдигне. В спасителния отряд имат помощен медицински персонал, а мъжът имаше нужда от лекари, не толкова да го включат в полицейската сводка. Рейчъл намери номера, който търсеше, и тъкмо го преписваше, когато ръката й замръзна на място и тя впери поглед в телефона. Полицейска сводка. Не знаеше защо и не можеше да си го обясни логично в този миг, ала тутакси разбра, че трябва да запази тайна, поне засега. През годините, докато работеше като разследващ репортер, беше развила инстинкт, който сега я предупреждаваше, и Рейчъл му се подчини, както беше правила в миналото. Тресна слушалката върху телефона. Цялата трепереше от усилие да събере мислите си.

Не полиция, не сега. Мъжът на плажа беше безпомощен. Не беше заплаха нито за нея, нито за някой друг. Той нямаше никакъв шанс, ако ставаше въпрос за нещо повече от обикновена стрелба или спор, излезли извън контрол. Може да беше наркопласьор. Терорист. Всичко можеше да е. Но, за Бога, може изобщо да не бе такъв и Рейчъл да беше единственият му шанс.

Тя измъкна един юрган от рафта на гардероба в спалнята си и излезе от къщата. Джо я следваше по петите. През цялото време в съзнанието й като на филмова лента преминаваха сцени от миналото й. Сцени от случки, в които нещо не беше наред, в които се приемаше лъскавата повърхност и те чинно бяха подредени в архива, докато действителността беше скрита от поглед. Отвъд нормалния живот на хората всеки ден имаше други светове и пластове, изпълнени с опасности, измами и предателства, за които дори не подозираха. Рейчъл познаваше тези пластове. Те отнеха живота на Би Би. Мъжът на плажа можеше да бъде както жертва, така и злодей. Ако беше злодей, тя щеше да има време да го предаде на властите много преди той да се възстанови от раните си. От друга страна, ако беше жертва, разполагаше единствено с времето, което Рейчъл можеше да му даде.