Линда Хауърд - Диамантеният залив

Имаше само един човек, който можеше да й помогне и на когото разчиташе, че може да пази тайна. Отиде в кухнята и се обади на Хъни Мейфийлд, като стискаше палци Хъни да си е у дома. На третото позвъняване телефонната слушалка отсреща бе вдигната и един определено сънлив глас измърмори:

— Мейфийлд.

— Хъни, Рейчъл съм. Можеш ли да дойдеш?

— Сега ли? — прозя се Хъни. — Да не се е случило нещо с кучето?

— Не, животното си е добре. Но… Ще донесеш ли чантата си? И да я сложиш в пазарска чанта или нещо друго, за да не я види никой.

Всякаква сънливост изчезна от гласа на Хъни.

— Шегуваш ли се?

— Не. Побързай.

— Идвам възможно най-бързо.

И двата телефона затвориха едновременно. Рейчъл се върна в спалнята и клекна до мъжа, който беше все още в безсъзнание. Влаченето по пътеката можеше да събуди и мъртвите, освен ако той не беше изгубил толкова много кръв, че се намираше в силен шок и беше на ръба между живота и смъртта. Внезапно я обзе силно безпокойство. Тя докосна с треперещи ръце лицето му, сякаш така щеше да му вдъхне живот. Сега мъжът беше по-топъл, отколкото преди, и гърдите му се надигаха бавно и тежко. От раната на рамото му се стичаше кръв, имаше и пясък дори и по косата му, от която капеше солена вода. Рейчъл се опита да избърше пясъка от косата му и усети нещо лепкаво по пръстите си. Намръщи се и погледна към воднистото червено петно на ръката си. Тогава разбра. Той имаше рана и на главата. А тя го беше влачила по склона и после го дърпа по стъпалата към верандата. Чудно как не го беше убила.

Сърцето й лудо биеше. Рейчъл изтича до кухнята и напълни най-голямата пластмасова купа с топла вода, после се върна в спалнята и седна на пода до него. Внимателно отми кръвта, доколкото можеше. Отдясно на главата му напипа цицина, точно до слепоочието. Отметна косата и откри разкъсване по кожата. Не беше огнестрелна рана. Навярно беше ударил главата си или беше ударен с нещо. Но защо беше в безсъзнание сега? Когато го видя за пръв път, мъжът плуваше, като ту се показваше на повърхността, ту изчезваше. Не беше изгубил съзнание до момента, когато попадна в пастта на Диамантения залив.

Тя допря кърпата до раната и се опита да изчисти пясъка. Дали не беше ударил главата си в някоя от огромните скали в залива? При отлив те бяха току под повърхността на водата и човек трудно можеше да ги избегне, освен ако не знаеше точното им местоположение. Рейчъл реши, че точно това се беше случило и прехапа устни, като се сети как го беше влачила по целия път, докато той е имал сътресение на мозъка. Ами ако си въобразяваше прекалено много и от страх и колебание бе причинила смъртта на този мъж? Сътресението на мозъка бе сериозно нещо, както и огнестрелната рана. О, Боже, дали постъпваше правилно? Случайно ли беше прострелян и случайно ли беше паднал зад борда през нощта, а после загубил съзнание от болка и объркване? Дали някой не беше по петите му сега?

Тя го гледаше невиждащо, а ръката й докосваше рамото му сякаш в знак на извинение. Леко прокара пръсти по топлата потъмняла от слънцето кожа. Каква глупачка беше! Трябваше да извика спасителния отряд веднага и се надяваше, че не му бе причинила допълнителни рани. Понечи да се изправи на крака, да овладее развинтеното си въображение и да постъпи разумно, когато осъзна, че се бе вторачила в нозете му и че левият му крак беше увит в парцал от джинсов плат. Джинсов плат. Около рамото му също имаше джинсов плат. Снагата й потрепери и Рейчъл допълзя до крака му, обзета от страх от това, което щеше да открие. Не можеше да развърже превръзката, беше много стегната, а водата беше спомогнала за това.

Извади от шивашката си кутия ножици и преряза тъканта. Ножиците се изплъзнаха от внезапно изтръпналите й пръсти, когато втренчи поглед в бедрото му, в грозната рана на външния мускул. Беше ранен също и в крака. Тя прегледа крака му като лекар. Куршумът беше влязъл и излязъл от плътта. Е, поне не беше все още вътре. Ала нямаше този късмет с рамото си.

Никого не прострелваха два пъти случайно. Някой умишлено се беше опитал да го убие.

— Няма да позволя да се случи! — яростно каза Рейчъл и сама се сепна от гласа си. Не познаваше лежащия на пода мъж, който не мърдаше и не реагираше, но се надвеси над него като орлица, която закриля орлетата си. Докато не разбереше какво става, нямаше да позволи на никого да го нарани.

С нежни движения се зае да го мие, доколкото можеше. Голотата му не я смущаваше. При създалите се обстоятелства чувстваше, че би било глупаво да се стеснява от голото му тяло. Той беше ранен и безпомощен. Ако го беше срещнала на плажа да се препича гол, щеше да е съвсем различно, ала сега мъжът имаше нужда от нея и тя нямаше да допусне свенливостта да й попречи да му помогне.