Линда Хауърд - Диамантеният залив

Единственият начин да го качи по стъпалата беше да го хване под мишниците и да го издърпа, както го беше извадила от морето. Джо не можеше да й помогне сега. Трябваше да повдигне главата му, раменете и гърдите, най-тежката част на тялото.

Обзе я паника, че като си седи така на тревата, няма да успее нищо да свърши, ала беше ужасно изморена. Усещаше нозете и ръцете си като направени от олово. Те бяха отпуснати. Рейчъл залитна, докато се изправяше. Внимателно загърна мъжа с юргана, застана зад него и промуши ръце под мишниците му. Като водеше битка за всеки сантиметър, тя го повдигна до полуседнало положение и бързо го подпря на краката си. Той започна да се свлича и Рейчъл с вик го хвана през гърдите. Стисна го здраво и сключи пръстите си едни в други. Главата му клюмна напред като на новородено. Джо подтичваше неспокоен край нея и ръмжеше, тъй като не можеше да намери къде да захапе юргана.

— Всичко е наред — задъха се тя. — Така ще се справя. — Зачуди се дали говори на кучето или на мъжа. Беше абсурдно, но и двамата бяха важни за нея. Стъпалата бяха зад гърба й. Хванала здраво мъжа през гърдите, Рейчъл стъпи назад и се свлече на първото стъпало. При сядането се чу глух звук, а от горното стъпало една треска одра гърба й, ала тя беше успяла да повдигне мъжа мъничко. Остра болка проряза гърба й и нозете й, щом отново опъна мускули. — О, Боже — прошепна. — Не бива да припадам сега. След малко ще си почина, но не сега.

Стиснала зъби, Рейчъл стъпи на краката си, като използваше по-силните мускули на бедрата си, а не толкова уязвимите мускули на гърба. Отново се изправи и дръпна мъжа нагоре. Сега седеше на най-горното стъпало, а от очите й се стичаха сълзи на болка и напрежение. Тялото на мъжа беше върху стъпалата, ала краката му бяха извън тях. Ако можеше да издърпа горната част на тялото му върху верандата, останалото щеше да е по-лесно. Налагаше се да извърши агонизиращата процедура още веднъж.

Не знаеше как го направи и откъде намери сили. Мобилизира се, изправи се и дръпна. Изведнъж стъпалата й се подхлъзнаха и тя падна тежко върху дървената веранда, а мъжът лежеше върху нозете й. Стъписана, постоя така за миг, вперила поглед в жълтата светлина на верандата, в която се рояха мънички мушици. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Тя чуваше сподавените звуци, когато жадно вдишаше кислорода в белите си дробове, за да задоволи потребността на пренатоварените си мускули. Тежестта му натискаше нозете й. Но Рейчъл лежеше на верандата в целия си ръст и ако той лежеше върху нозете й, то значи тя се беше справила. Беше го издърпала по стъпалата!

Като стенеше и плачеше, Рейчъл се изправи до седнало положение, въпреки че гредите под нея й се сториха като удобно легло. След малко се освободи от оковите на тялото му, ала й беше пряко сили да се изправи на крака. Допълзя до мрежестата врата и я отвори, после се върна до мъжа. Още няколко сантиметра. През входната врата, после надясно, и в спалнята й. Около метър — метър и половина. Само това трябваше да направи.

Първоначалният метод на хващане на юргана за двата края и после дърпане беше добра идея, и Джо охотно се приготви да го направи пак, но на Рейчъл й бяха останали съвсем малко безценни силици и кучето трябваше да свърши по-голямата част от работата. Бавно и мъчително те домъкнаха мъжа през площадката. Двамата с Джо не можеха да влязат през вратата едновременно, затова тя влезе първа и коленичи да хване юргана. С ръмжене кучето напрегна цялото си тяло и дръпна. Мъжът и юрганът минаха през вратата.

Изглеждаше разумно да продължат така да го движат. Рейчъл го насочи към спалнята и след секунда той лежеше на пода до леглото й. Джо пусна юргана, след като тя го направи, и се отдръпна от нея. Козината му настръхна като ответна реакция срещу непознатия домашен интериор.

Рейчъл не се опита да го приласкае. Тя вече беше поискала достатъчно от него, беше прекрачила определени граници и всяка друга прекалена претенция би била в повече.

— Оттук — посочи Рейчъл, като се опита да стане на крака и да го изведе до входната врата. Той се стрелна покрай нея, устремен към свободата си отново, и изчезна в тъмнината отвъд верандата. Тя бавно затвори мрежестата врата и замахна към някакво комарче, което беше влязло в къщата.

Бавно заключи входната и задната врата и дръпна завесите на прозорците. В спалнята й имаше старомодни щори, които също спусна. След като обезопаси къщата си, доколкото можеше, Рейчъл се взря в голия мъж, прострян на пода. Той имаше нужда от специализирана медицинска помощ, ала тя не смееше да повика лекар. Те бяха длъжни да докладват на полицията за всички пострадали от огнестрелни рани.