Линда Хауърд - Диамантеният залив

Мъжът лежеше в леглото й, единственото легло в къщата. Рейчъл нямаше диван, а само две еднакви кресла. Разбира се, имаше възможност да си постели на пода, но беше толкова изморена, че дори мисълта за усилието беше едва ли не болезнена. На излизане от банята впери поглед в чистото си легло със снежнобели чаршафи и в мъжа, който спокойно лежеше там.

Трябваше да поспи, ала трябваше да е близо до него, за да го чуе, ако се събуди. Беше тридесетгодишна вдовица, а не трепереща наивница. Най-разумното нещо беше да се шмугне в леглото до него, за да може да почине. Тя го загледа само миг, взе решение и изключи осветлението, после мина от другата страна на леглото и внимателно се мушна под завивката, като се стараеше да не го бута. Когато уморените й мускули се отпуснаха, Рейчъл простена. Обърна се на една страна и сложи ръка върху неговата, за да се събуди, ако той се размърда. После заспа.

Когато се събуди, беше горещо и цялата беше в пот. За миг я обзе тревога, щом отвори очи и видя тъмното скулесто лице на възглавницата до нея. Тогава си спомни и се изправи на лакът, за да го разгледа. Въпреки горещината, мъжът не се потеше, а дишането му сякаш беше малко по-бързо. Тревогата отново се надигна у нея. Тя седна и сложи ръка върху челото му, усещайки топлината. Той неспокойно размърда глава. Имаше треска, което не беше неочаквано.

Рейчъл бързо стана от леглото и забеляза, че преваляше пладне. Нищо чудно, че в къщата беше горещо. Отвори прозорците и включи вентилатора на тавана, за да изтласка горещия въздух навън, преди да включи климатика, който щеше да охлади помещението. Не го използваше много, но пациентът й имаше нужда от охлаждане.

Тя трябваше да се погрижи за него, преди да направи каквото и да било друго нещо. Разтвори два аспирина в чаена лъжица вода, нежно повдигна главата му, като се опитваше да не го размества.

— Отвори уста — тихичко рече Рейчъл, сякаш непознатият беше бебе. — Изпий това заради мен. После ще те оставя да си почиваш. — Главата му тежеше на рамото й, а черните му мигли все така опираха страните му. Косата му беше гъста и копринена под пръстите й, също и топла, което й напомни за треската. Тя сложи лъжичката до устата му, забелязвайки ясно очертания контур на устните му, и леко я отвори. — Хайде — прошепна Рейчъл, — отвори уста.

Колко ли нива на съзнание съществуваха? Дали той чуваше гласа й? Дали проумяваше думите й? Или само чуваше ниския и нежен тон на гласа й? Усещаше ли докосването й? Или топлия и сънен аромат на тялото й? Мъжът усети нещо и се опита да се обърне към нея. Главата му се сгуши в рамото й и устните му леко се разтвориха. Сърцето й лудо биеше, докато го придумваше да изпие течността, и се надяваше той да не се задави. Тя успя да го накара да изпие три лъжички, преди да изпадне отново в дълбоко безсъзнание.

Рейчъл напои една кърпа в студена вода и я сложи върху челото му. После отметна чаршафа до бедрата му и започна да го разтрива лекичко със студената кърпа. Бавно, едва ли не механично, прокара влажната кърпа по гърдите и раменете му, по силните му ръце, после по плоския и твърд корем, където космите по гърдите му изтъняваха в копринена нишка. Пое си дълбоко въздух и усети леко потреперване в тялото си. Непознатият беше красив. Не беше виждала по-красив мъж.

Предишната вечер не си позволи тези мисли, защото тогава беше важно да му помогне и да се погрижи за раните му, ала дори и тогава беше осъзнала колко привлекателен бе той. Имаше правилни, добре оформени черти, с тънък и правилен нос над устните, които току-що беше докоснала. Устата му беше силна, горната устна беше като изваяна, знак за решителност и може би безразсъдство, а долната устна излъчваше чувственост. Имаше правоъгълна брадичка, силни челюсти и набола тъмна брада. Косата му беше гъста, черна и копринена, с цвета на нощта, но без ни най-малък синкав оттенък. Кожата му имаше равен, наситен, маслинено бронзов тен.

Беше изтъкан от мускули, ала не такива, които се правят в залата за бодибилдинг. Те бяха резултат от упорит труд и физически упражнения, мускулите на мъж, трениран да бъде силен и бърз. Тя вдигна едната му ръка и я обгърна в своите длани. Имаше дълги и стройни пръсти, от които струеше сила, въпреки че тялото му беше безжизнено. Ноктите му бяха къси и добре поддържани. Рейчъл усети мазолите по дланта и върховете на пръстите му, но имаше и нещо друго: обратната страна на дланта му беше твърда. Тя затаи дъх и отново по гърба й се прокраднаха тръпки. Сложи ръката му до бузата си, посегна и докосна белега върху плоския му корем, една крива сребриста линия, която едва ли не тлееше на фона на тена му. Прорязваше стомаха му и се извиваше надясно, където се губеше от поглед. Не беше белег от операция. Рейчъл се вледени, като си представи ужасяващата жестокост на схватка с нож. Сигурно се бе изплъзнал от острието, което го бе прорязало отстрани и по гърба.