Линда Хауърд - Диамантеният залив

Това не беше жената, която Лоуъл и Елис описваха. Ала Чарлз не намираше обяснение защо тя създаваше подобен имидж. Сигурно имаше причина, но каква? Защо искаше да ги измами? За забавление или имаше по-сериозен мотив?

Чарлз не се учудваше, че бе излъгала. Повечето хора лъжеха. В професията му беше необходимо да лъжеш. Ала не му харесваше, че не разбира защо, тъй като причината за дадено нещо всъщност беше същината му.

Сейбин бе изчезнал, вероятно бе мъртъв, въпреки че Чарлз не беше убеден. Не бяха открили никакви следи от него, нито хората на Чарлз, нито риболовните траулери, нито туристическите корабчета, нито законните власти. Лодката му бе експлодирала и трябваше да има някакви човешки останки, след като Сейбин е бил на борда. Единственото обяснение беше, че се бе гмурнал под водата и се бе насочил към брега. Почти невъзможна беше мисълта, че бе успял, при положение че е бил ранен, обаче това беше Сейбин, а не някой обикновен човек. Той със сигурност се бе добрал до брега, но къде? Защо не се появяваше? Никой не беше открил ранен мъж, в полицията нямаше сведения за човек с огнестрелни рани. Болниците в района не бяха приемали такова лице. Просто бе изчезнал като дим.

От една страна, Сейбин беше се изпарил. Единствената възможност бе, че някой го прикрива, ала нямаше улики. От друга страна, се появи тази Рейчъл Джоунс, която не беше обикновен човек, също като Сейбин. Къщата й се намираше в центъра на територията, която претърсваха, и където имаше най-голяма вероятност, че Сейбин бе излязъл на брега. Нито Лоуъл, нито Елис допускаха, че тя крие нещо, но те не знаеха всичко за нея. Жената си бе изградила фалшив образ. Беше много по-запозната с агентите и тактиката под прикритие, отколкото се очакваше. Ала каква ли причина я бе накарала да действа по неприсъщ за нея начин… Освен ако не криеше нещо? Или още по-точно, дали не криеше някого?

— Ноел — тихо каза той. — Искам да говоря с Лоуъл и Елис. Веднага. Намери ги.

Час по-късно двамата мъже седяха срещу него. Чарлз скръсти ръце и им се усмихна разсеяно.

— Господа, искам да поговорим за онази Рейчъл Джоунс. Искам да знам всичко, което си спомняте за нея.

Елис и Лоуъл се спогледаха. Елис вдигна рамене.

— Тя е красива жена…

— Не, не ме интересува външността й. Искам да знам какво е казала и направила. Когато претърсвахте плажа в нейния район и отидохте до къщата й, влязохте ли вътре?

— Не — отвърна Лоуъл.

— Защо?

— Има едно проклето куче, което мрази мъже. Не пуска никакви мъже в двора — обясни Елис.

— Дори и след като я изведе на вечеря?

Елис се смути, сякаш не му се искаше да признае, че някакво си куче го бе уплашило.

— Тя дойде до колата. Когато я заведох до къщата й, кучето я чакаше, готово да откъсне крака ми, само ако направех погрешно движение.

— Значи никой не е влизал вътре.

— Не — признаха и двамата.

— И тя отрече, че е виждала непознати?

— Няма как Сейбин да се добере до тази къща, без кучето да го хапне за закуска — нетърпеливо обясни Елис, а Лоуъл мълчаливо потвърди думите му с кимване. Чарлз допря върховете на пръстите си.

— Ами ако тя самата го е занесла в къщата? Ако го е намерила? Завързала е кучето, а после се върнала за Сейбин. Не е ли възможно?

— Разбира се, че е възможно — каза Лоуъл и се намръщи. — Но ние не открихме никакви следи, че Сейбин е излязъл на брега, нямаше дори стъпки. Видяхме само мястото, където е влачила миди от брега върху брезент. — Той млъкна. Погледът му срещна очите на Чарлз.

— Глупаци! — изсъска Чарлз. — Някой е влачил нещо от плажа и вие не сте проверили?

Те се смутиха.

— Тя каза, че били миди — измънка Елис. — Видях, че на перваза на прозореца наистина има миди.

— Държеше се така, сякаш нямаше какво да крие — вметна Лоуъл, за да замаже положението. — На следващия ден я срещнах случайно, докато пазаруваше. Спря се да поговорим за горещината и разни такива неща…

— Тя какво купи? Ти погледна ли в количката?

— Бельо и дамски неща. Докато плащаше, забелязах спортни обувки. Видях ги, защото… — изведнъж той пребледня.

— Защото? — сухо му подсказа Чарлз.

— Защото изглеждаха прекалено големи за нея.

Чарлз му хвърли яростен поглед. Очите му бяха студени и сурови.

— Е? Тя влачи нещо нагоре по склона, а вие не проверявате. Никой от вас не е влизал в къщата. Купува твърде големи за нея обувки, вероятно мъжки обувки. Ако през цялото време Сейбин е бил под носа ни и е успял да избяга благодарение на вашата пипкавост, обещавам ви лично от свое име, че не ви се пише нищо хубаво. Ноел! — извика той.