Линда Хауърд - Диамантеният залив

— Не издавай нито звук и няма да те нараня — измърмори мъжът в ухото й. Гласът му бе ясен. — Търся един мъж. Предполага се, че е в тази къща. — Рейчъл го хвана за ръката, в порив да извика, за да предупреди Кел, въпреки че той може би все още беше под душа и нямаше да я чуе. Ала дори и да я чуеше, какво от това? Можеше да бъде убит, докато се опитва да й помогне. Тази мисъл я парализира и тя отпусна тяло, като се напрегна да подреди мислите си и да измисли какво да прави. — Ш-ш-шт, точно така — каза мъжът с нисък и тих глас, от който я полазиха тръпки. — Отвори вратата и ще влезем без проблеми.

Рейчъл нямаше друг избор, освен да отвори мрежестата врата. Ако искаше да я убие, вече да беше го направил. Можеше и да я зашемети с един удар, но резултатът щеше да е същият. Мъжът я бутна с голямото си тяло нагоре по задните стъпала, като я държеше толкова здраво, че тя не можеше да се съпротивлява. Рейчъл се втренчи в пушката в ръката му. Ако се опиташе да застреля Кел, тя можеше да го удари по ръката и да провали плана му. Къде беше Кел? Напрегна се да чуе шума от душа, ала ударите на сърцето й заглушаваха всички други шумове. Дали се обличаше? Дали чу, че задната врата се затваря? Дори и да беше чул, дали щеше да се усъмни? Разчитаха на Джо да ги уведомява за гости. Едната мисъл повлече друга, и болката я опари. Дали беше убил Джо? Затова ли кучето не се появи край къщата, когато тя излезе в градината?

Тогава Кел излезе от спалнята, облечен в джинси, а в ръка носеше ризата си. Той се спря. Лицето му застина, когато видя мъжа, който я държеше, и ужасените й очи над ръката, запушила устата й.

— Плашиш я до смърт — каза с хладен и овладян глас.

Ръката върху устата й леко се отмести, но мъжът не я освободи.

— Твоя ли е?

— Моя е.

Тогава едрият мъж я пусна и нежно я бутна настрани от себе си.

— Не ми каза, че има жена. Реших да не рискувам — отвърна той на Кел и Рейчъл разбра кой бе мъжът.

Тя стоеше неподвижна и се опитваше да се овладее, като бавно и дълбоко си поемаше дъх. Накрая успя да изрече с треперещ глас:

— Вие трябва да сте Съливан — промълви със завидно спокоен тон и постепенно отпусна свитите си в юмруци ръце.

— Да, госпожо — Рейчъл не знаеше какво бе очаквала, ала във всеки случай, не и това. Двамата с Кел толкова много си приличаха, че тя се стъписа. Не във външния вид, но и двамата бяха еднакво лишени от емоции, еднакво излъчваха сила. Той имаше сламена, рядка коса, а очите му бяха златни и проницателни като на орел. На лявата си буза имаше белег, свидетелство за минала битка. Беше войн, строен и здрав и опасен… Като Кел. Докато Рейчъл го наблюдаваше, той правеше същото, оглеждаше я. Ъгълчето на устата му се изкриви в лека усмивка. — Извинете, че ви изплаших, госпожо. Възхищавам се на самообладанието ви. Джейн щеше да ме изрита в пищялите.

— Сигурно го е правила — отбеляза Кел с хладен тон, в който се долавяше нотка на забавление.

Тъмните вежди на Съливан се свъсиха над златистите му очи.

— Не — сухо отвърна той, — тя ме удари на друго място. Изглежда случката беше интересна и въпреки че Кел се забавляваше, не прояви повече интерес.

— Рейчъл Джоунс — каза той и я посочи с властен жест на мълчалива заповед. — Тя ме извади от океана.

— Приятно ми е да се запознаем… — Съливан говореше провлечено и тихо, докато наблюдаваше как Рейчъл незабавно отиде до Кел, подчинявайки се на протегната му ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Съливан…

Кел я докосна успокояващо и започна да облича ризата си. Тази манипулация все още му създаваше трудност, тъй като рамото му беше схванато и болезнено. Съливан погледна червения нов белег, където куршумът бе разкъсал рамото на Кел.

— Каква е травмата?

— Изгубих част от гъвкавостта си и все още има малък оток. Когато отокът мине, може да се възстановя в голяма степен.

— Имаш ли и други рани?

— В лявото бедро.

— Ще се оправи ли?

— Налага се. Тичам, разпускам.

Съливан изсумтя. Рейчъл усети, че мъжът не желаеше да се отпусне да говори пред нея, същата заучена предпазливост, характерна и за Кел.

— Гладен ли сте, господин Съливан? Ще обядваме спагети.

Погледът му на диво животно се насочи към нея.

— Да, госпожо. Благодаря — мекият провлачен говор и любезните му обноски рязко контрастираха със свирепия му поглед, който я смущаваше. Защо Кел не я беше предупредил?

— Докато вие двамата си поговорите, ще довърша яденето. Сигурно съм изпуснала пипера, когато ме сграбчихте — каза тя. Тръгна към вратата, а после се обърна с разтревожен поглед. — Господин Съливан?