Линда Хауърд - Диамантеният залив

Рейчъл се стараеше да не мисли за времето, макар и да знаеше, че им остават само няколко дни най-много, колкото Съливан да се организира и да пристигне при Кел. Тя живееше изцяло в настоящето и се наслаждаваше на компанията му, каквото и да правеха. Той започна да й помага да бере зеленчуците в градината и се сближи с Джо, като спечели доверието му и й демонстрира колко добре обучено куче беше Джо. След първото плуване те прекараха още много време долу, в залива. Плуваха всяка сутрин и отново следобед, след като най-голямата горещина преминеше. Това беше превъзходна терапия и с всеки изминал ден Сейбин ставаше все по-силен, раменете му по-гъвкави, а накуцването му изчезна. Освен това правеше и други упражнения, като постепенно възвръщаше добрата форма на тялото си, а Рейчъл го наблюдаваше с удивление. Самата тя беше атлетична и силна, но нейната издръжливост не можеше да се сравни с неговата. Той често изпитваше болка. Рейчъл го усещаше, въпреки че Кел не проронваше и дума за това, а го пренебрегваше, все едно че нямаше нищо. Десет дена след като го беше намерила на плажа. Кел бодро подтичваше из къщата, пристегнал здраво бедрото си, за да придържа наранения мускул. След кратък пристъп на ярост тя се присъедини към него и започнаха да тичат заедно, за да го подхване, в случай че кракът му не издържи и той падне. Нямаше смисъл да му крещи, тъй като за него бе важно да посреща всички предизвикателства, които евентуално щяха да му се изпречат, след като си тръгнеше.

Каквото и да правеха, те разговаряха. Кел беше потаен за себе си, както по природа, така и поради обучението, което беше преминал, ала знаеше доста интересни подробности за политическите и икономическите намерения на правителствата по света. Може би много повече за военните сили и потенциал, отколкото на някого би му се искало той да знае. Но не говореше за това. Рейчъл научаваше за него много неща както от темите, които коментираше, така и от мълчанието му за други неща.

Независимо какво правеха, дали плевяха градината, или тичаха около къщата, или приготвяха някакво ястие, или спореха за политика, желанието ги заливаше като невидим поток, който ги свързваше и ги вълнуваше. Сетивата й бяха изпълнени с него. Тя познаваше вкуса му, аромата му, докосването му и всеки нюанс на дълбокия му глас. Обикновено Кел не даваше израз на емоциите си и Рейчъл се взираше във всяко незначително движение на веждите му или помръдване на устните му. Въпреки че той се чувстваше спокоен с нея и й се усмихваше по-често, рядко се смееше, затова смехът му бе двойно по-ценен и дълбоко врязал се в спомените й. Правенето на любов не можеше да утоли желанието им, защото бе нещо повече от физическа потребност. Тя се сливаше с него, защото знаеше, че има на разположение само настоящето.

Все пак физическото желание не можеше да се отрече. Никога преди Рейчъл не беше изпитвала такова пълно удоволствие, дори в началото на брака си. Кел имаше силен сексуален апетит и колкото повече я любеше, толкова повече им се искаше да го правят отново. Той беше изключително внимателен към нея, докато тя свикна с него. Понякога те се забавляваха, наслаждаваха се бавно на всяка емоция, докато напрежението се покачваше и те заедно стигаха до кулминация. Друг път се любеха бързо и агресивно, без любовна игра, тъй като нуждата да са заедно бе прекалено силна.

На третият ден, след като се обади на Съливан, Кел я люби с едва овладяна агресия. Рейчъл прозираше мислите му, че това може би бе последният ден, който имаха за себе си заедно. Тя се притискаше в него, ръцете й силно прегръщаха шията му, докато той лежеше върху нея, изтощен. Буца заседна в гърлото й и Рейчъл стисна очи, сякаш за да спре хода на времето. Не можеше да понесе, че Кел си тръгва.

— Вземи ме със себе си — глухо рече тя. Не можеше да го остави да си замине просто така. Рейчъл беше прекалено силен боец, за да го остави да си тръгне, без да се опита да промени решението му.

Той се скова, после се отдръпна и легна на гръб до нея. Ръката му закриваше очите му. Вентилаторът на тавана тихо жужеше и охлаждаше сгорещените им тела. Рейчъл усети лек хлад без близкия допир на тялото му до нейното. Отвори очи, за да го погледне, а в погледа й пламтеше отчаяние.

— Не — най-после отвърна Кел. Категоричността на тази единствена дума едва ли не разби сърцето й.

— Може нещо да се измисли — настоя тя. — Най-малкото можем да се виждаме от време на време. Аз имам кола. Мога да работя, където и да било…